Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Загледа се в хоризонта и очите му се присвиха. Онази нощ той излезе да я потърси, но не я намери и като се замисли сега, се сети, че колата на Чарли също я нямаше. Сграбчи перилата на оградата и кокалчетата на пръстите му побеляха. Чарлс и Джени. Джени и Чарлс. Разбира се. Как можеше да е толкова наивен и да си мисли, че има някакъв шанс с жена като нея, когато Чарлс Скуайърс можеше да й предложи много повече? Лорейн беше права за всичко. Джени бе опитала от живота на богатите фермери, бе заслепена от онзи мазен сваляч Чарли Скуайърс — и бе решила, че всичко това й харесва.

В паметта му изплуваха отделни сцени: Джени и Чарли по време на танц; двамата разговарят близо един до друг, смеят се; пият шампанско. Бяха замесени от едно и също тесто. Богати и образовани, те се чувстваха по-добре в градовете, отколкото сред дивата природа. Можеше да се очаква, че Джени няма да погледне втори път мъж, който можеше да й предложи единствено двете си голи ръце.

Изпаднал в дълбоко разочарование, Брет се откъсна от оградата и се запъти към конюшнята. Вече не го беше грижа дали Караджонг ще погълне Чаринга — каква беше ползата, щом Джени нямаше да бъде до него?

Той присви очи срещу слънцето, после оседла коня и препусна към зимните пасища. Имаше доста работа и се надяваше, че ако успее да се съсредоточи върху нея, това можеше да притъпи болката му.

Джени се облегна на вратата, сълзите се стичаха свободно по лицето й. Скъсването беше окончателно, но тя никога нямаше да забрави презрението в очите на Брет заради начина, по който се отнесе с него. Но нямаше друг избор. Ако се бе оставила да се размекне, щеше да бъде загубена.

— Божичко, Джен. Това наистина беше жестоко.

Джени изтри с длан сълзите си и подсмръкна.

— Трябваше да го направя, Даян.

— Може би. Само че не разбирам какво ти стана. Ти се прояви като истинска кучка, каквато всъщност не си. — Даян я погледна загрижено. — Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Твърде късно е за колебания.

— Да — съгласи се приятелката й и добави замислено, — мисля, че ти току-що изгори всичките си мостове за връщане назад.

Джени се откъсна от вратата.

— Няма смисъл да обсъждаме повече това, Даян. Стореното, сторено. Не се гордея с постъпката си, но той трябваше да получи този урок. — Тя не издържа на открития поглед на Даян и отмести очи. — Вече съм голямо момиче — каза отбранително — и мога да си нося последствията.

— Значи мислиш, че ще можеш да се справиш, ако го срещнеш през следващата седмица?

Джени кимна. Срамът и болката, които разкъсваха сърцето й, се съвместяваха по странен начин и в момента нямаше сили да се пита как би се почувствала, когато срещнеше отново Брет.

Даян обви ръце около нея.

— Ти би могла да го направиш, но не и аз. Ако бях на твое място, още днес щях да се махна оттук. Клаустрофобията ме налегна отново.

Джени я разбра много добре, но проклета да беше, ако позволеше на Брет да повлияе на решенията й.

— Няма да се оставя да ме принудят да напусна дома си, докато аз не реша това — заяви тя. — Първо искам да дочета дневниците.

— Защо не ги вземеш с теб? Нямам нищо против да си тръгна по-рано, а можеш да ги дочетеш и в Сидни.

— Не, Даян, не мога. Матилда иска те да останат тук, в Чаринга.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо значение на тези изпокъсани тетрадки? Каква е разликата?

— От значение е за мен и за Матилда — каза тихо Джени.

Изражението на Даян стана критично.

— Ти не вземаш това на сериозно, нали, Джени? — Почудата на Даян прерасна в изумление, когато Джени не й отговори. — Да не би да искаш да ми кажеш, че духът на Матилда живее в Чаринга?

— Да, нейният дух е тук — каза Джени отбранително. — Понякога чувствам присъствието й толкова ясно, сякаш тя е в стаята с мен.

Даян поклати глава.

— Определено е време да напуснеш тази къща, Джен. Уединението ти е размекнало мозъка.

Джени я изгледа и отиде до спалнята. Когато се върна, Даян разглеждаше картините.

— Остави ги, Даян. — Нямаше сили да ги обсъжда. Беше ги нарисувала, когато смяташе да остане и сега те просто й напомняха за това, което щеше да загуби.

— Искам и ти да прочетеш дневниците на Матилда. Вероятно тогава ще разбереш защо трябва да останат в Чаринга.

На 3 септември 1938 година Матилда беше у Ейприл и Том. Новините от Европа ставаха все по-тревожни и след нападението на Хитлер над Полша, слуховете и предположенията се разпространяваха със светкавична бързина. В малката кухня цареше тишина, нарушавана единствено от отчетливия глас със силен английски акцент на радиоговорителя, който обяви, че министър-председателят Мензес ще направи изявление.