Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда бе не по-малко шокирана от Ейприл от изрепчването на Том. Момчетата растяха пред очите й и тя, също като Ейприл, ги смяташе за деца. След тази вечер обаче предчувстваше, че ги чакат неприятности, защото Шон и Дейви наистина бяха почти мъже. Животът в пустошта ги бе направил твърди и жилави. Те яздеха и стреляха не по-зле от баща си, слънцето беше обгорило лицата им и бе изтъкало около очите и устните им фина мрежа от бръчици. Хората от пустошта щяха да са добре дошли в армията заради тяхната решителност и издръжливост.

През следващата година Ейприл и Матилда се бяха вкопчили в надеждата, че Том и Шон ще останат във фермата, но новините ставаха все по-тревожни и накрая австралийските мъже трябваше да нарамят оръжията и да оставят жените, децата и старците да се борят със земята и природните сили.

Мъжете не достигаха по тези места дори в мирно време, а сега положението стана направо критично. Сушата продължаваше вече пета година, дъждът беше само един далечен спомен, цените на фуража се покачиха, а дивите зайци унищожаваха и без това оскъдната трева. Матилда и Гейбриъл патрулираха по пасищата и непрекъснато местеха стадото, за да запазят крехката трева. Спяха навън, завити с одеяла, защото знаеха, че всяка загуба щеше да доведе до бедствие.

Битката в Дюнкерк постави началото на мобилизацията и австралийците се стекоха в наборните комисии, за да се запишат във Втора австралийска имперска армия. Пустошта изглеждаше по-безлюдна от всякога и Матилда се питаше още колко време ще може да поддържа Чаринга. През изминалите години на усилна работа стадото й се беше увеличило десетократно, но по-големият брой овце означаваше повече работа и повече разходи за фураж. Трудно щеше да издържи без помощта на работниците във фермата.

Дойде средата на юни, но нито едно облаче не помрачаваше яркосиньото небе. Матилда отиде до Уолаби Флатс, за да изпрати Том и Шон. Малкият град кипеше от шум и оживление. Пред хотела свиреше духов оркестър. Колите, камионите и конете бяха подредени редом с каруците, а децата тичаха наоколо — като обезумели.

Матилда остави коня на коневръза и се огледа. Видя познати лица на овчари, стригачи, помощник-овчари и фермери, видя дори и един-двама от сезонните работници, които бяха работили в Чаринга. Военната треска бе засегнала сърцето на пустошта и Матилда имаше ужасното предчувствие, че вече нищо нямаше да е както преди.

Етън Скуайърс стоеше до лъскавата си кола. Джеймс, Били, Андрю и Чарлс изглеждаха красиви в офицерските си униформи, пиеха шампанско, но смехът им бе прекалено гръмогласен и нервен и Матилда със сигурност знаеше, че въпреки голямата им начетеност, те бяха изплашени не по-малко от другите.

Момчето на кръчмаря изглеждаше прекалено младо, за да служи и тя подозираше, че както много други е излъгал за годините си. Синовете на собственика на магазина стояха мълчаливо в сянката на верандата пред кръчмата, допрели русите си глави една до друга и четяха вестник.

Вниманието на Матилда бе привлечено най-вече от жените. Лицата им бяха лишени от всякакви емоции. Те стояха с решително вдигнати глави и гледаха мъжете си, които се трупаха пред кръчмата. Бяха твърде горди, за да си позволят да проявят слабост като се разплачат, но очите им ги издаваха. Те блестяха и не се откъсваха от техните близки, които бавно се придвижваха покрай масата, където показваха повиквателните си заповеди. Те се надяваха, продължаваха да се надяват, че техните мъже няма да бъдат одобрени. Нямаше го оживеното дърдорене и патриотичните изявления, които подклаждаха клюките и слуховете. Това беше суровата действителност и нищо не беше в състояние да ги подготви за нея.

Матилда наблюдаваше всичко това с нарастващ гняв. Военните камиони пред магазина стояха в редица под палещото слънце, двигателите им работеха, ауспусите им изпускаха облаци черен дим, а шофьорите безделничеха в сянката им. Те щяха да откарат мъжете надалеч, където някакъв безименен, незнаен войник щеше да ги обучава как да убиват други мъже. И ако имаха късмет — много късмет — можеха и да се завърнат със същите камиони. Само че войната щеше да ги е променила, щеше да е пречупила духа им, точно както беше станало с Марвин.

Шофьорите се качиха в камионите и започнаха да форсират двигателите. Бащите стискаха ръцете на синовете си за сбогом, изкривената представа за твърдия австралийски мъж не им позволяваше да показват емоциите си. За жените беше по-трудно да сдържат чувствата си.