Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Почвата бе спечена и напукана, с дълбоки цепнатини. Дърветата стояха унили, отпуснали немощно клони към туфите сребриста трева, оцелели след набезите на зайците. Кучетата динго и ястребите станаха още по-нападателни. Стада кенгура, вомбати 1 1 Вомбат — вид тромаво торбесто животно, обитаващо Австралия. — Б.ред. и птици ему нахлуваха в ливадите край къщите и трябваше или да бъдат застреляни, или прогонени. Водата в реките и потоците едва църцореше и стадата оцеляваха само благодарение на водата от серните извори. Резервоарите на Чаринга още имаха някакви запаси вода, защото всяка капка се съхраняваше ревностно. Измина още една година, а нямаше никакъв знак, че ще завали.

Радиото беше единствената им връзка с външния свят и слушането на новините се превърна в своеобразен ритуал. Всяка нощ един от тях дежуреше до радиото и на сутринта осведомяваше останалите за развитието на войната.

— Министър-председателят се оттегли от поста си и Джон Къртин е сформирал новото лейбъристко правителство. Японците са бомбардирали Пърл Харбър и Хонконг е паднал.

Изведнъж войната дойде съвсем близо и Матилда и Ейприл следяха със страх събитията. Огромните безлюдни пространства на Австралия бяха в непосредствена близост до азиатските острови. Ако японците нападнеха Австралия, нямаше кой да ги спре. Страната беше останала без мъже, които да я защитават — всички се биеха някъде в Европа — и жълтата чума изведнъж стана съвсем реална заплаха.

Матилда се мъчеше да скопи един буен овен, когато чу тропота на копита. Тя заслони очи с ръка и видя Ейприл, която препускаше с развята рокля и коса през пасището, като смушкваше с пети коня, за да го принуди да тича още по-бързо. Матилда се изправи и зачака пристигането й, а сърцето й заби отсечено и глухо. Само някаква лоша вест би могла да накара Ейприл да язди така безразсъдно.

Ейприл дръпна рязко юздите, за да спре коня и скочи от гърба му.

— Дейви, Матилда. Боже мили, Дейви…

Матилда се отскубна от нея и я разтърси.

— Какво е станало с Дейви?

Ейприл не беше на себе си и Матилда й удари един шамар през лицето.

— Ейприл, стегни се и ми кажи какво, по дяволите, е станало с Дейви? — изкрещя тя.

Дребното личице застина, червените следи от шамара избиха на бузата й, тя измъкна едно листче хартия и се разтресе от плач.

Матилда се досети какво е то, още преди да прочете написаната с момчешки почерк бележка, и изведнъж помръкна. Дейви беше избягал от вкъщи, за да се запише като доброволец. Матилда погледна към Ейприл, самата тя усещаше остро болката от тази загуба и осъзна, че никакви думи нямаше да намалят страданието на майката. Ейприл се свлече на земята. Както обикновено Матилда трябваше да прояви практичност.

Тя прогони собствените си страхове, изправи я на крака и я държа в прегръдките си, докато спря да плаче. Когато хлипанията преминаха в подсмърчане, Ейприл се отдръпна и избърса лицето си в престилката. Матилда трябваше да подреди задачите по степен на важност.

— Обади ли се в наборния пункт?

Ейприл кимна и издуха носа си.

— Опитах се да се свържа, но там нямаше никой, освен портиера. Камионите са заминали рано тази сутрин.

— Той даде ли ти друг номер, на който можеш да позвъниш? Армията не може да го приеме. Той е непълнолетен, трябва да ги уведомим.

Ейприл поклати глава.

— Мъжът от наборния пункт каза, че тъй като е почти на осемнайсет, това няма да има голямо значение. Каза също, че ако се е качил на някой от камионите тази сутрин, то вече е на път към един от тренировъчните лагери и не може да се направи нищо.

Матилда обмисляше най-различни варианти, но не ги сподели с Ейприл. Нямаше смисъл да й дава напразни надежди, че едно обаждане в генералния щаб може да й върне сина, защото се съмняваше, че армията ще си губи времето да издирва още един новобранец, който се е промъкнал през наборната комисия. Имаше толкова много момчета като него, а и той скоро навършваше осемнайсет, така че защо да се отлага неизбежното?

— Ти не би могла да го спреш, Ейприл. Тази муха му влезе в главата, откакто Шон замина с баща му.

Сините очи на Ейприл отново се напълниха със сълзи.

— Той е още момче. Не искам да отива там. Том не пише подробности в писмата си, нито пък Шон, но аз чета между редовете и изрязаните от цензурата места. Там е същинска касапница, Моли. Не искам никой, от семейството ми да е там — искам си ги вкъщи. Искам да са в безопасност и да се занимават със земята и стадото. Мястото им е тук, винаги е било тук.