Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда беше виждала как един от по-младите мъже хваща кенгуру с бумеранг, беше наблюдавала как децата ловят скорпиони в огнен пръстен. Засадата на няколко крачки от входа на дупката на вомбата означаваше, че когато ловецът се приближеше, животното се хващаше в капана, докато се опитваше да се скрие в бърлогата си. Последвалата схватка винаги беше ожесточена, защото вомбатът е едно изключително упорито животно.

Гейбриъл й бе показал как да разпознава по драскотините върху кората на евкалиптите, в коя хралупа сред гъстите клони се крият опосумите и как няколко косъмчета сред скалите могат да я отведат до дупката им. Матилда беше очарована от хитроумния начин за събиране на мед. Тя беше гледала в захлас как той закрепва перце към една паяжина, как после го пуска върху пчелата, която смучеше нектар от една цъфнала акация. Повече от час двамата следиха пчелата, която прелиташе от цвят на цвят и после с перцето, което се носеше зад нея, тя се прибра в кошера. Гейбриъл се покатери на дървото и мушна вътре голата си ръка, за да открадне меда. Пчелите явно не го забелязаха и не го нажилиха. Матилда се почувства глупаво, че се криеше зад дървото.

Тя въздъхна и загаси цигарата си. Знаеше, че другите фермери я смятаха за особнячка и беше подслушала по радиостанцията техните догадки за отношенията й с Гейб, но невежеството им не я интересуваше. Гейбриъл и племето му можеха да я научат на много повече неща от някоя ограничена фермерска съпруга, която знаеше единствено да клюкарства.

— Защо нямаш мъж, господарке? — Гласът на Гейбриъл я откъсна от мислите й.

— Не ми трябва мъж, Гейб. Нали имам теб и твоите хора.

Той поклати прошарената си глава.

— Гейбриъл скоро отиде на последна обиколка.

Сърцето на Матилда се преобърна, когато се загледа в него. Той изглеждаше стар, още когато беше малка, но беше неразделна част от заобикалящия я свят и тя не бе забелязала колко е остарял напоследък.

Сега, като се вглеждаше в него, забеляза, че кожата му е загубила здравата си, черна лъскавина и има пепелив цвят. Тя си помисли, че годините не прощаваха на никого, пресметна бързо наум и се стресна, че самата тя е на почти трийсет и шест години. Как летеше времето. Сега бе по-стара от възрастта, на която умря майка й.

Матилда се отърси от тези мисли и докосна кльощавото рамо на Гейбриъл.

— Остави тези безсмислени приказки — каза решително. — Земята ще мине без твоите стари кокали още някоя и друга година. Аз се нуждая повече от теб, отколкото Страната на духовете.

Той поклати глава.

— Сънят идва скоро. Гейбриъл трябва отиде при земята, да срещне неговите предци, да хвърли звезди в небето. — Той се усмихна с беззъбата си уста. — Ти гледай, господарке. Един ден видиш нова звезда.

— Млъкни, Гейб — прекъсна го остро тя. Ако той си тръгнеше, тогава и останалите от племето щяха да си отидат. Той беше станал част от Чаринга и без него нищо нямаше да е същото.

— Говориш глупости. Ще поживееш още доста години. Не се отказвай от живота си предварително.

Той изглежда не я чуваше.

— Чаринга щастливо място, господарке — промърмори той, загледан в спечената земя и клюмналите дървета. — Скоро дойде дъждът. Мъже се върнат вкъщи. Имаш нужда от мъж, господарке. Мъж и жена трябва да бъдат заедно.

Матилда се усмихна. Гейб беше изкусен майстор, когато искаше да смени темата на разговора, но понякога й се искаше да не повтаря все един и същ изтъркан мотив.

Той се загледа в далечината и очите му се навлажниха.

— Във Времето на приказките черен мъж среща черна жена. Черен мъж казва: От къде си?

Жена казва:

— От юга. Ти откъде си?

Черен мъж казва:

— От севера. Сама ли пътуваш?

Жена казва:

— Да.

Черен мъж казва:

— Ти моята жена.

Жена казва:

— Да, аз твоята жена.

Гейбриъл обърна сериозното си лице към нея.

— Мъж има нужда жена. Жена има нужда мъж. Ти имаш нужда мъж, господарке.

Матилда се вгледа в дълбините на мъдрите му, черни очи и разбра, че той казваше истината такава, каквато я виждаше. Тя не можеше да направи нищо, за да го спре да не си отиде. С тези приказки Гейб искаше да е сигурен, че ще има кой да се грижи за нея, когато него нямаше да го има.

— Бори се, Гейб. Не ме напускай сега. Имам нужда от теб. Чаринга има нужда от теб.

— Духовете пеят, господарке. Не можеш да се бориш срещу пеенето. — Той се изправи и впери за дълго поглед в нея, после си тръгна.

Матилда го видя как пролази в колибата и гушна най-малкото от децата си. Той седеше напълно неподвижен, загледан към необятните простори на Северен Куинсланд, а детето лежеше кротичко и го гледаше, сякаш четеше мислите му и разбираше какво му предстои.