Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Аборигените битжара понасяха неговото изчезване стоически. Нямаше смисъл да се обръща за помощ към тях. Не го правеха от мързел, защото те обичаха и уважаваха стария мъж, но част от традицията им беше да не се месят, когато духовете пееха за някой член на племето.

А както самият Гейбриъл каза, не можеш да се бориш с пеенето на духовете.

Три дена по-късно в Чаринга се върна едно момче, което беше ходило в пустошта за ритуалното си посвещаване в редиците на мъжете. Матилда забеляза завръщането му и с подозрение проследи как то отиде най-напред при най-възрастния мъж от племето. Тя не можеше да чуе какво си говорят, но забеляза инструмента, с който възпроизвеждаха подобни на животински рев звуци, затъкнат в торбичката от кожа на кенгуру на кръста му.

— Ела тук, момче — извика тя от верандата. — Искам да говоря с теб.

Момчето погледна въпросително стареца, който кимна в съгласие, и е неохота се приближи до верандата.

— Намерил си Гейбриъл, нали? Къде е той?

— Отвъд Янтабула, господарке. Отишъл е при духовете.

Матилда го погледна с удивление.

— Янтабула е на повече от двеста и четирийсет километра оттук. Как, за бога, е успял Гейбриъл да стигне чак дотам?

Момчето се ухили.

— За три или четири обиколки на луната, господарке. Гейб добър бегач.

Матилда се съмняваше, че Гейб изобщо е способен да тича, но фактът, че е умрял толкова далече от Чаринга, придаваше достоверност на твърдението на момчето.

Тя се обърна при звука от ужасните ридания, които идваха откъм колибите, и двамата се загледаха в изключителната картина, която представляваше Една, паднала на колене край угасналото огнище. Тя се биеше по главата и правеше с нож резки по ръцете си.

— Защо ме напусна, съпруже? — нареждаше. — Защо трябваше да ме напуснеш, съпруже мой? — Тя се наведе, взе шепа пепел от огнището и я размаза по главата и тялото си.

— Какво ще стане с нея? — прошепна Матилда към момчето.

— Едно пълно завъртане на луната и тя ще направи глинена шапчица. Ще я носи четири сезона, после ще я свали, ще измие глината от лицето и тялото си и ще остави шапчицата на гроба на мъжа си. След това ще се обърне към братята на мъжа си за закрила.

Вестта за смъртта на Гейбриъл се разнесе бързо сред племето и мъжете започнаха да рисуват бели кръгове и линии по лицата и телата си. Жените окачиха на шиите им огърлици от пера и кости. Копията бяха заострени, щитовете от кенгурова кожа бяха изрисувани с ярките символи на племето, а главите на всички, с изключение на вдовицата, бяха боядисани с червена боя.

Мъжете поведоха бавно и тържествено процесията извън лагера и Матилда, заедно с жените, ги последва. След много часове ходене те стигнаха до обрасло с трева място. Там бяха древните камъни, украсени с тотемните знаци на племето.

Матилда и жените седнаха в кръг на около два километра от мястото, където щеше да се проведе церемонията. Те нямаха право да участват в нея. Жените чуха скръбните, ниски и протяжни звуци от диджериду — аборигенските музикални инструменти. Приспособленията, които издаваха подобни на рев звуци, се въртяха във въздуха, скоро се появиха и облаци прах, вдигани от ритуалния танц на мъжете.

— Бих искала да видя какво става, Дора. Защо не ни позволяват да застанем по-близо?

Дора поклати глава.

— Забранено за жени, господарке. — Тя се приведе към Матилда и прошепна: — Но аз мога да ти кажа какво става.

— От къде знаеш, след като е забранено?

Дора се усмихна широко.

— Като дете се крила, господарке. Видяла какво правят мъже. — Тя вдигна рамене. — Не е много интересно.

— Няма значение — отсече нетърпеливо Матилда. — Кажи ми какво става там?

— Мъже боядисани и облечени в пера, носят копия и инструменти. Те правят музика и танцуват, танцуват. Всеки мъж има в него дух на животно. Той изпълнява танц на неговия дух, танцува като кенгуру, птица, динго или змия, но не говори. Забранено е да говори, за да може този дух да се покаже и да отнесе Гейб надалече, в Страната на сънищата.

Матилда стоя с жените, докато не се стъмни, после се върна във фермата. Церемонията щеше да продължи с дни, а тя имаше много работа. Беше доволна, че поне можа да изпрати Гейб, заедно с хората от племето му. Аборигените бяха смятани за езичници, но днешната им церемония много приличаше на едно ирландско погребение, на което бе присъствала някога — само че аборигените не пиеха и ритуалът бе изпълнен достойно.

Тя изкачи стъпалата на верандата и изведнъж застина на място. На пода лежеше каменен амулет — една чаринга. Не се знаеше кой го бе оставил, но тя щеше да го пази винаги като скъп спомен от Гейбриъл.