Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Пратениците на император Хирохито подписаха японската капитулация в неделя, 2 септември 1945 година и светът най-после си отдъхна с облекчение. Войната свърши. За австралийските фермери това бяха шест дълги, изнурителни години. Европа започна да възстановява с много труд опустошените си градове, а Австралия се върна към земята си.

Повече от десет години не беше валяло истински, но сутринта, когато бе обявен мирът, небето почерня, изпълни се с облаци, разтвори се и дъждът се изля върху напуканата земя.

Матилда си мислеше, че богът на отец Райън е задържал дъжда за назидание, за да накаже хората за насилието и омразата. Дъждът може би беше знак за неговото опрощение, знак, че идваха по-добри времена.

Тя излезе навън заедно с аборигените и застана под дъжда, за да усети неговата освежаваща хладина. Земята погълна покойния дъжд и потоците и езерцата започнаха да се пълнят. Валя с часове, пръстта потъмня и навсякъде потекоха буйни, поройни реки от кал. Животните в полетата застанаха с разкрачени крака, за да може хладната вода да се стича по гърбовете им и да отнесе въшките и кърлежите, впили се в кожата им. Дърветата се приведоха под пороя, папагалите увиснаха от клоните, разперили крила, с главите надолу, за да се очистят от прахта. За Матилда трополенето на дъжда по ламаринения покрив беше най-сладкият звук на света.

Тя застана на верандата. Беше мокра до кости, но това нямаше никакво значение. Колко приятен беше въздухът, прохладен и напоен с божествената миризма на мокра пръст. Как покорно се навеждаха евкалиптите под тежестта на водата, листата им докосваха земята, клоните им блестяха като сребро под притъмнялото небе. Животът изведнъж стана хубав. Войната свърши, мъжете щяха да се приберат и земята щеше да роди чудна, живителна трева. Резервоарите на Чаринга тъкмо се бяха изпразнили. Хората във фермата оцеляха. Гейбриъл имаше право. Това място носеше късмет.

Дъждът продължи три дена и три нощи. Реките преляха от коритата си и земята се покри с кал, но овцете бяха в безопасност на по-високите места, а кравите — на по-отдалечените от потоците пасища. Двайсет и пет сантиметра дъжд означаваше, че ще поникне нова, силна трева. Двайсет и пет сантиметра дъжд означаваше, че те щяха да оцелеят.

На четвъртия ден дъждът постепенно престана и слабото слънце надникна иззад тъмните облаци. По ливадите вече бе поникнал зелен мъх и за няколко седмици първите сочни туфи трева започнаха да се поклащат на вятъра. Животът започваше отначало.

— Къде е Гейб, Една? — Матилда тъкмо се бе върнала от дълга обиколка по пасищата. — Трябва да отиде на северното поле и да поправи оградите. Реката е преляла и коловете са изтръгнати в продължение на около пет километра.

Една погледна към нея от най-горното стъпало на верандата. Съвсем спокойна, тя люлееше бебето си.

— На обиколка, господарке. Духовете пеят за него.

Матилда се олюля от страх и скочи от коня. Въпреки че отчаяно искаше да разбере къде точно е Гейб, тя знаеше, че ако се разкрещи, Една щеше само да мълчи упорито и нямаше да й каже нищо. Силно притеснена и обезпокоена, тя се опита да запази спокойствие.

— Къде е той, Една? Трябва да го намерим бързо.

— Там някъде, господарке — посочи тя към някаква неясна точка в далечината, преди да се насочи с ленива походка към огъня край колибите, който като че ли винаги гореше.

— Чумата да ви тръшне дано! — Матилда рядко ругаеше, но покрай мъжете, с които работеше, беше усвоила доста цветист речник. — Дяволите да ви вземат всички до един! — изкрещя тя срещу мъжете и жените, които не изглеждаха развълнувани от факта, че техният водач умираше някъде накрая на света. — Е, щом вие няма да направите нищо за Гейб, тогава аз отивам сама.

Тя се метна на седлото и препусна в галоп през ливадата към езерото в подножието на Тжаринга. Водата от водопада в планината се събираше в едно малко езеро сред островче от гъсти дървета. Древните рисунки по скалите говореха, че това място е свещено за племето битджара. Матилда се надяваше, че Гейб не е избрал друго място, където да умре. Ако не го намереше там, трябваше да се върне във фермата и да организира мъжете, за да го търсят по-надалеч в пустошта.

Цели дванайсет часа тя претърсва всички свещени места, за които можеше да се сети, но без помощта на хората от племето, нямаше да може да продължи по-нататък. Пещерите бяха празни, езерцата — пусти, и от Гейбриъл нямаше и следа.

Тя обърна коня към фермата, където не знаеха нищо за него и накрая неохотно призна пред себе си, че няма излишни хора, които да прати да го търсят. Ако Гейбриъл не искаше да бъде открит, тя знаеше, че никой бял мъж или жена нямаше да може да го намери.