Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Ейприл избухна в сълзи и Том я прегърна, за да я утеши. Матилда излезе от стаята и отиде на ливадата. Имаха нужда да останат сами — а на нея й бе необходимо спокойствие, за да обмисли положението.

Тя се спря за момент и се загледа в конете, а после погледна към небето. То изглеждаше така, сякаш беше безкрайно, и почти обгръщаше тази шепа земя в звездната си прегръдка. Трудно беше да повярваш, че същото небе е надвиснало и над разкъсваната от война Европа. Там някъде мъжете се биеха и умираха. Жените оставаха сами със селскостопанската работа, а момчетата бяха твърде малки, за да им помагат. Старците пък вече нямаха сили да се борят със земята. За първи път от много години насам бе доволна, че не е мъж и че не трябва да напусне Чаринга, за да се бие на чужда земя.

Тя потрепери. Беше решена да направи всичко по силите си за Ейприл и момчетата, но още помнеше колко труден бе животът на майка й по време на Първата световна война и нека Бог да им е на помощ, ако този ужас се повтореше отново.

Денят бе към края си и светлината вече не бе подходяща за рисуване. Джени подреждаше платната до стената и почистваше четките, когато чу лая на Рипър. Тя се обърна и почувства приятна тръпка на изненада от появата на Брет на прага на стаята.

— Здравей. — Нещо бе станало с гласа й, защото прозвуча прекалено тихо и немощно. Тя се изкашля и се усмихна. — Връщаш се по-рано.

Брет отвърна на усмивката й, свали шапката си и попи потта от челото си.

— Виждам, че не си си губила времето. — Той кимна с глава към платната до стената и подсвирна учудено. — Сигурно си работила много бързо.

Джени се извърна към платната. Неочакваната му поява я смути, беше й нужно малко време, за да преодолее въздействието на тези сиви очи и да се успокои. Чудеше се какво й става? Беше нервна като някоя ученичка.

— Какво мислиш за картините ми? — попита накрая, докато Брет разглеждаше някои от платната.

Той пъхна ръце в джобовете и се замисли.

— Не разбирам много от такива неща, но ти определено си успяла да уловиш същината на това място. — Той измъкна едно от платната и го сложи на статива. — Тази ми харесва най-много — промълви той.

Джени се отпусна. Лицето й се озари от топла усмивка, докато гледаше пасторалната сцена, изобразяваща стадо овце и няколко овчари, които се грижеха за тях.

— Яздих с помощник-овчарите до пасището, за да нарисувам тази картина. Светлината беше изключителна и ми се искаше да предам същността на Чаринга и нейната магия.

Той я погледна и кимна.

— Мисля, че си успяла. Почти усещам миризмата на овцете.

Джени го погледна, за да се увери, че не й се подиграва, но изражението на лицето му беше сериозно, докато продължаваше да съзерцава картината. Тя се обърна и припряно започна да подрежда четките и да изстъргва боята от палитрата. Не знаеше какво да каже на този висок мълчалив мъж, който стоеше толкова близо до нея, че тя почти усещаше топлината от тялото му. Отсъствието му през тези няколко седмици я накара да осъзнае, че той е част от Чаринга, която имаше голямо значение за нея — вътре в душата й се водеше борба между чувствата, които изпитваше и това, което смяташе за редно и правилно.

— Добре ли прекара почивката си? — попита тя накрая, когато не остана нищо за подреждане и настъпи неловко мълчание.

— Брат ми Джон е болен и би трябвало да постъпи в болница или поне да се махне за известно време от тръстиката, но е голям инат, така че не можах да го убедя да се откаже от тази работа и да промени живота си. Напразно ходих дотам, но се радвам, че се видях с Гил на връщане.

— Искаш ли бира и сандвичи? — каза Джени със запъване и се зачуди защо не можеше да води нормален разговор с този мъж, без да й се свие гърлото.

Изнесе импровизираната вечеря на верандата. Имаше нужда от повече въздух.

Брет я последва и се подпря на перилата, наблюдаваше я, докато сервираше храната.

— Утре е Денят на австралийската армия. На този ден се провеждат конни надбягвания. Мислех си, че ще искаш да дойдеш с мен.

Тонът му беше напълно неутрален и Джени се почувства в свои води. Добре, че преди малко не се показа като пълна глупачка.

— Знам. Провеждат се в Караджонг, нали? Слушах разговорите по радиостанцията. Напоследък това е основна тема.

Той кимна.

— Фермата е най-голямата в областта и по традиция всяка година празникът се провежда там. Веселбата трае три дена, затова си вземи необходимите неща.

Джени се опита да потисне вълнението си и започна да се храни. Възможността да се срещне със семейство Скуайърс бе твърде добра, за да я изпусне.