Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Докато смъкваше дрехите си и се пъхаше във вихрушката от шифон и коприна, музиката зазвуча хипнотично и като се огледа в огледалото, й се стори, че зърва буйна червена коса и чува нежния смях на Матилда.

Джени затвори очи и когато ги отвори отново, беше разочарована, че е сама.

Тя погледна отражението си критично, обърна се наляво, после надясно, завъртя се пред огледалото, за да се наслади на играта на светлината върху копринените гънки. Морскозеленото се преливаше във виолетово — идеален фон за цвета на очите и кестенявите отсенки в косата й. Горната част на роклята прилепваше плътно по тялото, деколтето беше с форма на сърце, а ръкавите бяха с богат набор. Роклята й беше малко къса, но това нямаше значение, защото мини полите бяха последният писък на модата в Сидни, а Джени знаеше, че има хубави крака.

Както си стоеше пред огледалото и слушаше призрачната музика, Джени осъзна, че роклята е безнадеждно старомодна. Не й се искаше да разваля такава красива дреха — дреха, която очевидно е значела много за Матилда.

После чу лека въздишка и в стаята като че ли повя топъл ветрец, който погали раменете й. Това не я изплаши, защото за нея Матилда не беше вече непозната. Това бе просто знак, че може да направи каквото е намислила и признание, че времената се променяха и Матилда искаше роклята да бъде облечена отново.

— Благодаря — прошепна Джени. — Ще я пазя, обещавам.

Тя свали роклята и я разстла на леглото. Трябваха й подходящи обувки. Сети се за онзи чифт обувки от сандъка, които очевидно бяха купени за тази рокля. Измъкна ги от гардероба и въздъхна разочарована. Бяха прекалено малки и шестият пръст на единия й крак не позволяваше да ги обуе, колкото и да напъваше и да свиваше стъпалото си. Ще трябваше да носи сандалите с нисък ток, които бе решила да вземе със себе си от Сидни в последната минута, преди да затвори раницата. Те бяха елегантни и в случая — най-подходящите обувки за танци, с които разполагаше.

Тя занесе роклята в кухнята и откачи внимателно изкуствените рози от колана и раменете. След кратко колебание започна да реже. Два часа по-късно, когато остави иглата и конеца, Джени вече имаше вечерна рокля без презрамки, която не отстъпваше и на най-скъпите вечерни тоалети в Сидни.

Тя я прилепи към себе си и се погледна в огледалото. Само едно нещо липсваше, за да бъде тоалетът идеален. След минути завърза лента от зелена коприна на шията си. Розите бяха напръскани със златна боя, закрепени здраво от едната страна на деколтето.

Джени се огледа, запленена от преобразяването си. После се засмя игриво.

— Е, Пепеляшке. Сега наистина ще отидеш на бала. И при това как!

Джени беше будна и на крак още преди изгрев-слънце. Взе си душ, изми си косата, облече памучни панталони и бродирана риза и се лакира. Бижутата й се състояха от сребърни халки за ушите и медальона от Питър. Огледа се критично и изпита леко притеснение. От години не беше ходила на подобни забави в провинцията и не беше сигурна, че е напълно подготвена — но вече нямаше връщане назад. Трябваше да се справи някак.

През цялото време, докато си събираше багажа в раницата и подреждаше спалнята, Рипър ходеше умърлушен по петите й. Последва я до камионетката и седна в очакване до краката й, докато тя слагаше покритата с плат рокля на седалката до шофьора. Той знаеше, че се готви нещо и подозираше, че няма да участва.

Джени го гушна за последно, преди да тръгне. Рипър щеше да седи в кучкарника, докато я нямаше, и със сигурност щеше да й липсва. Тъжните му кафяви очи я гледаха така умолително, че Джени не можа да устои и след кратко колебание се предаде.

— Е, хайде, малък разбойнико. Скачай вътре, преди да ни е видял някой. — Тя го качи в камионетката и вдигна предупредително пръст. — И внимавай: само едно излайване и ще те сваля.

Цялото му тяло заедно с опашката се завъртя, сякаш разбираше какво му се говори. Джени се качи след него и запали двигателя. Брет беше в другия край на двора и връзваше конете.

— Лягай на пода, Рипър — заповяда Джени. — И двамата ще загазим, ако ни хване Брет.

Кавалкадата от коне и камионетки беше изпратена от двамата мъже, които оставаха в Чаринга. Джени ги настигна при първата порта и вече знаеше, че пътуването няма да бъде лесно.

Пътят към Караджонг бе обсипан с дупки. От конете и превозните средства се вдигаше прах, който се стелеше на талази, залепваше по потната й кожа и я дразнеше. Направи грешка, като си облече новите дрехи.