Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Майк идва насам — извика Уоли до ухото й. — Ела да ни помогнеш.

Матилда преглътна сълзите си и хвана въжето. Майк вече бе стигнал до средата. Блу беше закрепен на седлото зад гърба му. Водата се завихряше около задницата на коня, кучето почти загуби опора и Матилда затаи дъх.

Блу нямаше никакво намерение да плува. Той се сниши зад Майк, излая силно и навири опашката си.

— Малкият негодник се радва на всичко това — извика Уоли, докато теглеха въжето. — Бас държа, че се е ухилил.

Матилда не можеше да продума от страх и скръб. Вече бе загубила един приятел днес. Нямаше да понесе да загуби още един.

Конят на Майк се бореше да се изкачи и скоро стъпи на брега. Блу скочи от гърба му, изтръска се от водата, втурна се към Матилда като кална хала и започна да я ближе. Всички седнаха изтощени на земята, без да ги е грижа за студа и водата. И този път бяха успели да се преборят с природната стихия.

След като се успокоиха, те поеха дългия път към дома. Матилда се качи на коня зад Майк, кучетата тичаха отстрани, нетърпеливи да стигнат до топлия кучкарник и паничките с храна. Матилда не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лейди. Трябваше да я оставят на брега на потока — незаслужен край за такъв неустрашим кон. Матилда притисна към себе си седлото й. Лейди щеше много да й липсва.

Дъждовете напоиха земята и по полето избуя висока до кръста трева. За първи път от пет години насам фермерите дишаха с пълни гърди. Овцете, които бяха оцелели по време на сушата, щяха да дадат качествена вълна, да родят агнета и животът щеше да продължи нормалния си ход.

Само че животът в пустошта беше жесток, природните сили — измамни и облекчението им трая твърде кратко. Дъждът, който се изля над спечената земя се изпари, слънцето се издигна високо в небето и огря земята по-силно от всякога. Влагата в почвата изчезна и скоро сочната трева доби отново сребрист цвят, а пасищата се покриха с прах и мараня.

Том загуби доста овце на едно от по-ниските пасища, но неговото стадо беше много по-голямо от това на Матилда и той се смяташе за късметлия, че се е отървал само с тази загуба. Матилда купи един от неговите коне, за да замести Лейди и животът започна неизбежния си цикъл от събиране на стадата, размножаване, стригане и продажба на вълната.

Матилда свикна да ходи на гости на Том и Ейприл поне няколко пъти месечно. Новините от Европа не бяха добри. Министър-председателят Мензес предупреждаваше, че Австралия може да бъде въвлечена във войната, ако Хитлер продължи настъплението си в Европа.

— Том, как ще се отрази у нас нападението на Хитлер над Полша? — Тримата седяха напрегнато в кухнята в една септемврийска вечер на 1938 година. — Защо войната в Европа трябва да засяга Австралия?

— Ние също ще бъдем въвлечени в нея — отговори той замислен, — предполагам, защото сме част от Британската общност. Чембърлейн трябва бързо да направи нещо по този въпрос.

В кухнята настъпи тишина, Ейприл спря да плете и пребледня.

— Том, нали няма да се наложи да ходиш? Ти си необходим тук във фермата. Ако избухне война, страната ще има огромна нужда от вълна, катран, овче месо и лепило.

Гласът й звучеше тревожно. Тя погледна с надежда към съпруга си, но той не отвърна на погледа й и изключи радиото.

— Зависи как ще се развият нещата, мила. Един истински мъж не може да си седи спокойно, докато другарите му се излагат на куршумите. Ако ме мобилизират, ще отида.

Матилда и Ейприл се спогледаха ужасени.

— Ами Уилга? Не можеш да заминеш ей така — каза рязко Матилда. — И какво ще стане с Ейприл и децата? Как мислиш, че ще се справят без теб?

Том се усмихна.

— Не съм казал, че със сигурност ще замина. Просто казах, че ще отида, ако се налага. Възможно е изобщо да не започне война.

Матилда забеляза искриците на вълнение в очите му и разбра, че думите му не значеха нищо. Той се палеше само при мисълта за предстоящата война и нямаше търпение да дочака мобилизацията. Тя погледна към Ейприл и разбра, че и тя бе забелязала същото, защото лицето й бе по-бледо от всякога, а ръцете й, като никога, лежаха бездейни в скута й.

Матилда прехапа устни и си помисли, че сега е моментът да им върне жеста за всичките години, през които й бяха помагали. Някога се бе заклела да го направи, бе дошло време да изпълни обещанието си.

— Том, ако заминеш, аз ще се грижа за Уилга. Овцете могат да се съберат в едно стадо и ще ги стрижем в твоята стригачница. Да се надяваме, че ще останат мъже във фермата. Ще се оправим някак до завръщането ти.