Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Мисля, че съм доволна от живота си. Имам своите приятели, имам Чаринга и малко пари в банката. Какво друго може да иска едно момиче?

— Дъжд — отвърна той мигновено.

Матилда погледна обсипаното със звезди небе и кимна. От четири години не бе валяло както трябва и въпреки че стадото й не бе голямо, тревата в Чаринга застрашително намаляваше.

Когато четвъртата сушава година премина в пета, Матилда започна да забелязва намаляването на приходите в счетоводните книги, но знаеше, че сушата не може да продължава вечно. Кученцата на Блу бяха разкошни — осем на брой, две от тях бяха женски и с Том си ги разделиха по равно. Палетата бяха умни и послушни и скоро Матилда започна да ги извежда със стадото и впрегна в работа вродените им умения на овчарски кучета.

Тя местеше стадото от пасище в пасище. Тревата съвсем изсъхна и накрая беше принудена да ги докара в ливадите до къщата, където тревата покрай кладенеца се бе запазила сочна и зелена. Продаде някои от овцете и внесе парите в банката. Тези животни не можеха да бъдат хранени изкуствено, а и беше по-евтино да се грижи за по-малък брой овце, отколкото да купува скъпия фураж от магазина.

Всички бяха засегнати от сушата: Уилга, Била Била, дори Караджонг. Лошокачествената вълна беше продадена на най-ниските цени в историята на фермерството и Матилда се чудеше дали това не е краят на всичко, за което беше работила. Тревата оредя, придоби сребрист цвят и шумолеше под краката и, когато ходеше по полето. Овцете станаха апатични и стояха с отпуснати глави под жаркото слънце.

После започнаха сухите бури — силни, заредени с много електричество — те раздираха небето, но не облекчаваха жегата и обтягаха нервите на вече отчаяните фермери. Въздухът бе наситен с дъждовни облаци, които закриваха слънцето, затова се налагаше да палят лампите дори през деня. Матилда и помощник-овчарите в Чаринга бяха с устремени нагоре погледи, изпълнени с молба за дъжд, но когато заваля, количеството не бе достатъчно, за да напои пресъхналата земя. За няколко секунди паднаха няколко едри капки и вятърът бързо ги издуха нанякъде.

Матилда лежеше в леглото, копнееше за сън след дългия ден, прекаран в местене на стадото от едно пасище в друго, където тревата беше едва забележимо по-добра от предишното.

Тя едва понасяше жегата и се въртеше неспокойно върху завивките, а Блу се бе свил под леглото и трепереше от ужас. Гръмотевиците заглушаваха всеки шум в къщата, тътнеха над покрива и отекваха в самите й основи. Сякаш целият свят бе подпален и чакаше последния камшичен удар на светкавицата, който щеше да нанесе Армагедон.

Сигурно накрая се бе унесла, защото когато отвори очи, навън беше все така тъмно и гърмеше, но се усещаше промяна. Матилда се облегна на лакът и помириса въздуха. Температурата бе паднала с няколко градуса и от прозореца повяваше свеж ветрец.

— Дъжд! — изкрещя тя и скочи от леглото. — Скоро ще завали.

Изтича на верандата и Блу я последва. Първите едри капки забарабаниха по покрива и земята наоколо потъмня. Капките се сгъстиха, падаха една след друга в строен ритъм и поройният дъжд прерасна в потоп.

Матилда забрави, че е по нощница. Забрави, че е боса. Сълзите от радост се смесиха с прекрасния, скъп, толкова дълго чакан дъжд и тя излезе на двора и разпери длани към небето.

— Най-после, най-после — вдъхна с пълни гърди свежия въздух.

Гейбриъл и семейството му изпълзяха от колибите и започнаха да се смеят и танцуват под хладните дъждовни струи. Уоли и Майк се показаха от бунгалото си, голи до кръста и разрошени от спането. Дори и отдалеч се виждаше, че са усмихнати.

— Вали — обяви ненужно тя.

— Точно така — засмя се Уоли, по-младият от двамата.

Матилда усети прилив на енергия, силно желание да празнува и като погледа лудешките подскоци на Гейбриъл и жена му в калта, грабна ръката на Уоли и го завъртя във вихрен, изтощителен танц по двора. Майк хвана най-малката дъщеря на Гейбриъл и ги последва. Само след секунди всички бяха целите омазани в кал и едва си поемаха дъх.

Когато накрая се отпуснаха изтощени върху стъпалата на верандата, не можеха да продумат от умора и само гледаха как дъждът напоява с живителната си сила спечената земя сантиметър по сантиметър. Чудото бе дошло точно навреме.

Майк пръв изрази опасенията им.

— Мисля, че е най-добре да откараме стадото на по-високите пасища, Моли, преди да е станало твърде късно. Твърде близо е до реката и ако тя прелее коритото си, ще загубим всички овце.