Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Той размота въжето, което носеше, и го метна през ствола на едно дърво, което при нормални обстоятелства се издигаше на около метър над водата в коритото, но сега беше наполовина скрит. Омота другия край на въжето около кръста си и го завърза здраво, после взе две от кученцата и ги мушна под дъждобрана си. Кафявият кон навлезе в бързотечащата вода и скоро след това вече плуваше уверено срещу течението.

Майк и Матилда стискаха въжето, готови веднага да издърпат Уоли, в случай че конят се изплъзнеше изпод него. Дъждът ги заливаше и влизаше в очите им, ръцете им замръзваха, но те нито за миг не отпускаха края на въжето. Течението на водата беше много силно, а подводните течения бяха твърде опасни, защото образуваха водовъртежи по каменистото дъно, така че животът на Уоли зависеше от Майк и Матилда.

Най-после конят се добра до плиткото. Плъзгаше се в калта, докато се мъчеше да изкачи стръмния бряг, напрягаше се и отново и отново опитваше да се измъкне от водата. Уоли скочи от гърба му, нави въжето и започна да го дърпа за юздите, като му подвикваше окуражително.

Изкачването беше мъчително бавно, но накрая конят стъпи на твърда земя и Уоли нави въжето около един пън. Матилда и Майк си отдъхнаха с облекчение, когато той свали шапката си и я размаха. Всичко беше наред. Преминаването беше успешно.

— Ти си наред, Моли — извика Майк. — Ако почувстваш, че конят ти се изплъзва, не се дръж за него. Хвани се за въжето.

Тя кимна, но нямаше никакво намерение да позволи на Лейди да й се изплъзне. Това значеше сигурна смърт за кобилата. От толкова време бяха заедно, толкова неща бяха преживели, че Матилда не можеше сега да я изостави. Тя взе последното кученце и го пъхна в пазвата си под дъждобрана; то замърда и мократа му козина навлажни ризата й. Матилда изчака кученцето да се намести, после нежно окуражи Лейди да влезе във водата. С една ръка държеше юздите, а с другата въжето, докато стискаше с бедра и колене кобилата под себе си и се опитваше да я направлява сред бързо течащата вода и въртопите.

Лейди се хлъзгаше и спъваше, като държеше главата си над водата, почти обезумяла от ужас. Матилда се наведе към шията й и започна да й шепне успокоително, да я увещава, докато тя не стъпи на краката си и не доби кураж да тръгне срещу течението.

Водата се носеше с бясна скорост около краката им и Матилда усети как течението ги дърпа назад, докато Лейди плува към брега. Тя се бе хванала като удавник за нея, лицето й почти докосваше гривата, но продължаваше да стиска силно въжето и юздите, а кученцето мърдаше помежду им.

— Добро момиче — нареждаше тя напевно. — Добро момиче. Спокойно, Лейди. Давай напред, момичето ми, продължавай напред.

Дъждът падаше на талази, заслепяваше ги, покачваше нивото на водата и правеше коритото на потока хлъзгаво и опасно. Застанал от другата страна, Уоли ги окуражаваше, но Матилда не виждаше и не чуваше нищо, защото усещаше, че старата кобила губи сили.

— Хайде, момичето ми. Напъни се още малко. Само издръж още малко и сме си у дома — увещаваше я тя.

Лейди стъпи на плитко и енергично заора с копита по склона. Там обаче липсваше твърда земя, имаше само хлъзгава лепкава кал, която се плъзгаше под копитата й и я дърпаше назад към водата.

Матилда чуваше хрипкавото й дишане, усещаше как мускулите й се напрягат и скочи от гърба й. Тя стисна с все сили сбруята, заби пети в калта и се опита да я издърпа от водата нагоре към брега.

Лейди започна да пръхти и да се бори, мъчейки се да стъпи на твърда земя. Зъбите й се оголиха в усилието да се изкачи, докато Матилда навиваше въжето и я дърпаше нагоре. Щом излязоха от водата, Уоли се плъзна надолу, хвана юздите и се включи в тегленето.

Времето спря своя ход. Кобилата мъчително напредваше нагоре. Най-сетне тя стъпи на твърда земя и като се задъхваше и залиташе, се изкачи на брега. За момент застана на едно място, тялото й се олюля от усилието й да си поеме въздух, после краката й се подкосиха и тя се свлече на земята. Дългите й жълти зъби изтракаха, очите й побеляха и тя престана да мърда.

Матилда падна на колене, кученцето се измъкна незабелязано от пазвата й и отърча при събратята си. Матилда започна да гали шията на Лейди, като следваше познатите очертания на някога силното й тяло, а сълзите, се стичаха по лицето й и се смесваха с дъждовните струи. Лейди беше истински приятел — единственият й приятел през тези години — и прояви истинска смелост в последните минути от живота си.