Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

В продължение на пет часа тя гълта прахта и единствената гледка пред нея бяха каросериите на предните камионетки. С всеки изминат километър другите шофьори караха все по-самонадеяно. Бирата си оказваше своето въздействие, съдейки по резките движения на колите.

Главният вход на Караджонг представляваше наскоро боядисана голяма порта с две крила от ковано желязо, а на дъгообразния връх имаше зелен герб. Това беше внушително въведение, но не можеше да се сравни с гледката на самата къща.

Верандата и терасите в колониален стил изпъкваха на фона на медния цвят на тухлите; около колоните се виеха цветни декоративни тропически и червени ясминови храсти, които придаваха на къщата стил и красота. Поддържаните градини и разкошът говореха за голямо богатство и влияние — също и увереност в собствената им значимост. Всичко беше така, както го беше описала Матилда, и Джени изпита същото смущение. После се сети за смелата защита на Матилда на собствената й земя и разбра, че няма защо да изпитва неудобство. Случилото се преди принадлежеше на миналото. Сега времената бяха други — дойде моментът да изглади нещата — една нова възможност за хората от Чаринга и Караджонг да се помирят.

— Внушително е, нали? — каза Брет, като се наведе от коня.

— Вероятно не толкова, колкото очаквах — засмя се Джени, — но все пак ефектно.

— Ти карай към къщата. Аз трябва да настаня конете.

— Няма ли да дойдеш и ти? — Мисълта, че ще трябва да се изправи сама пред куп непознати я плашеше.

Брет поклати глава и се усмихна.

— Аз съм само наемен работник. Ще ме настанят в едно от бунгалата. Ще се видим по-късно. — Той мерна Рипър, който започна да скимти, когато чу гласа му, и се показа от скривалището си. — Мисля, че говорихме да го оставиш в Чаринга?

Джени взе кученцето в скута си.

— Няма да създава проблеми. Може да спи тук в камионетката. Не ми даде сърце да го оставя.

Брет изсумтя.

— Жени — промърмори той и поведе конете към ливадата.

Джени не успя да му отвърне. Андрю Скуайърс вече слизаше надолу по широките стъпала на верандата, за да я посрещне. Той беше хубав мъж — забеляза Джени — и изключително уверен в себе си, но тя знаеше, че е лъжец и измамник и неговата компания не беше от най-желаните за нея.

Той се усмихна широко и стисна силно ръката й.

— Добро утро, госпожо Сандърс. За мен е удоволствие да ви видя отново.

Джени се усмихна в отговор. Чувстваше се изпотена, мръсна и имаше нужда да пийне нещо, а неговият изряден вид я дразнеше. Как можеше изобщо някой да бъде толкова чист при прахта наоколо?

— Имате много хубава къща — каза любезно Джени.

— Радвам се, че ви харесва — отвърна той и взе чантите и роклята й от колата. — Ако искате, по някое време ще ви разведа наоколо. — Сините му очи се откъснаха от нея, когато Рипър се показа от скривалището си.

— Здравей. Май тук си имаме беглец.

Напрежението изчезна и Джени се разсмя.

— Не устоях на молбата му да дойде с мен. Той може да спи в колата и обещавам, че няма да се ви се пречка.

Рипър размаха умолително опашка, когато Андрю го поглади по главата.

— Не се притеснявайте. Стига да има хигиенни навици, е добре дошъл в къщата.

Джени си промени мнението за Андрю. Май не беше толкова лош, щом харесваше Рипър. Навярно не беше и толкова страшен, колкото очакваше. Тя го последва по стъпалата към прелестната входна врата.

Когато влезе вътре, сякаш се озова в друг свят. Подът беше застлан с персийски килими, стените бяха окичени с картини и огледала в позлатени рамки. Върху безупречно полираните масички бяха поставени кристални вази с цветя. Между тях имаше старинни порцеланови съдове и сребърни купи. Джени застана под великолепния полилей и с вроденото си чувство за красота не можа да не се възхити на начина, по който кристалните капчици отразяваха светлината върху стените и тавана.

— Дядо ми го е донесъл от Венеция. Полилеят е принадлежал на богат венециански благородник — отбеляза с гордост Андрю.

— Не бих искала да съм тази, която ще го чисти — отвърна с пренебрежение Джени.

— За тази работа имаме слуги — подметна лаконично той. — Елате, ще ви заведа до стаята ви.

— Нямате ли слуги и за тази работа? — Лекият сарказъм на Джени беше завоалиран от усмивката на лицето й.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Да, имаме, но това е първото ви идване в Караджонг и си помислих, че ще се зарадвате, ако аз лично ви покажа стаята.

Джени извърна погледа си, засрамена от язвителността си, и го последва по извитото стълбище.