Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Ще имаш и други възможности да разговаряш с него, но засега по-добре да го оставим да се успокои — промърмори той. — Ела да те представя на останалите.

Джени се ръкуваше с хората и се усмихваше. Опитваше се да запомни имената им и роднинските отношения помежду им, докато отговаряше на едни и същи въпроси и казваше едни и същи банални неща. Чувстваше се уязвима под критичните им погледи и изпита благодарност към Чарли, когато най-накрая я изведе на верандата, за да хапнат. Тя отпи от шампанското и се опита да се отпусне. Прислужницата сложи пред нея чиния с пухкави бъркани яйца.

— Това беше едно малко изпитание за теб, нали? Мисля, че се справи доста добре — особено с избухването на баща ми.

Джени го погледна.

— Това, което баща ти каза, ми се видя много странно, Чарли. Какво, за бога, имаше предвид?

Той сви рамене и отпи от шампанското.

— Старческо бръщолевене. Не му обръщай внимание.

— Стори ми се, че думите му не бяха случайни — каза замислено Джени.

Чарли направи дълга пауза, преди да отговори.

— Предполагам, че е видял в теб нещо от независимия характер на Матилда. Онова пламъче на упорство — горделивия огнен поглед, който предвещава буря, ако я предизвикаш — усмихна се той. — Твоят контраудар просто подчерта приликата. Познавах Матилда. Не беше жена, която се забравя лесно. Трябва да се чувстваш поласкана.

Джени се замисли.

— Да, наистина съм поласкана.

Канеше се да го разпита за прекъсването на отношенията му с Матилда, но се отказа и реши, че е по-добре първо да го опознае по-добре, преди да каже каквото и да било. Той не знаеше за дневниците и може би беше по-разумно да запази съществуването им в тайна.

Той се оживи, остави салфетката настрана и се облегна на възглавничките на плетения стол.

— Имам чувството, че тази година целият Нов Южен Уелс се е събрал тук. Разбира се, няма нужда да ти казвам кого са дошли да видят. Двата месеца на клюкарстване и догадки са изострили апетита им.

— В най-скоро време интересът им ще угасне.

Джени погледна към ливадата и видя Брет, облегнат на оградата, заобиколен от няколко мъже. Два месеца. Нямаше представа, че е минало толкова много време. Зимата обаче вече наближаваше и в скоро време трябваше да вземе решение за Чаринга.

— Да заложа ли един долар?

— Не заслужават такава голяма сума — каза игриво Джени. — Кога започва парадът?

Чарли погледна часовника си.

— След около два часа. По-добре да подканя останалите да тръгват. Ще ми окажеш ли честта да пътуваш с мен?

Джени се усмихна на старомодната му вежливост и погледна към ливадата. Би предпочела да пътува с Брет и хората от Чаринга, но те изглежда вече се бяха организирали. Групата мъже се придвижваше към камионетките.

— Благодаря, Чарли — отговори. — За мен ще бъде чест.

Паметникът на загиналите през Първата световна война се намираше в края на една прашна улица в покрайнините на Уолаби Флатс. Джени беше защитена от талазите прах и омаломощаващата жега в колата на Чарли, където имаше климатик. Тя погледна навън към тълпите от хора, които вървяха от двете страни на улицата, и се зачуди откъде бяха дошли. Това бяха коняри, овчари, стригачи, помощник-овчари и магазинери. Имаше фермери, богати и бедни, в коли и на коне; хора, които водеха номадски начин на живот в прашните си фургони, натоварени с тенджери и тигани, подрънкващи ритмично отзад; жени, облечени в пъстри рокли и ексцентрични шапки водеха малки дечица за ръка; мъже в униформа крачеха гордо, окичени с лъснати медали, с килнати широкополи шапки над рунтавите вежди. Хората пристъпваха и се бутаха на фона на тъмночервената земя и пъстрото небе и образуваха калейдоскоп от най-различни цветове. Джени съжали, че не си носи скицника.

Чарли паркира колата до другите коли от Караджонг и двамата с Джени се присъединиха към тълпата на улицата. Джени се огледа за Брет сред блъсканицата и шума, но не можа да го открие. В следващите минути протяжният звук на гайда обяви началото на парада.

Начело вървеше оркестърът на Уолаби Флатс с барабани и гайди, следван от конете, чиито сбруи звънтяха тържествено. Стотици маршируващи, обути в ботуши крака, вдигаха облаци прах. Патриотично въодушевление завладя тълпата, когато повече от три поколения войници се подредиха пред паметника на загиналите през Първата световна война. Джени познаваше някои от мъжете, които сега маршируваха с вперени напред погледи, с гордо вдигнати глави, с медали на униформите, които блестяха и се полюшваха — част от тях бяха мъжете, които се грижеха за овцете в Чаринга; Джени не бе предполагала, че са воювали, защото изглеждаха твърде млади.