Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени погледна яркочервения кафтан, който по някакъв странен начин пасваше на оранжевия шал, омотан около главата на Даян. На ушите й имаше златни обици, а на китките й подрънкваха и звънтяха множество гривни. Въпреки жегата носеше тежък грим около очите си, а парфюмът й напомняше за арабските пазари в Мароко.

— Виждам, че си решила да се смесиш с местното общество — каза Даян и се огледа, като се усмихваше на хората около тях, и добави лукаво: — Мисля, че ще дам на тези крале на вълната тема за разговор.

Джени мерна Чарли, който се приближаваше към тях.

— Хайде да се махнем от тук, за да се видим на спокойствие — предложи тя припряно.

Даян проследи погледа й и отстъпи крачка встрани.

— Няма начин. Не и преди да се запозная с всички, за които си ми писала. — Тя погледна към Чарли. — Това не е Брет, нали? Добре изглежда, но е малко старичък.

— Дръж се прилично — притеснено зашепна Джени. — Това е Чарли Скуайърс.

Очите на Даян, очертани с черен молив, се разшириха от учудване.

— Нали не онзи подлец Скуайърс?

— Синът му — измърмори Джени, докато Чарли се приближаваше към тях.

Даян изглеждаше като пъстроопашат папагал сред ято врабчета. Чарли я пое и я заведе при другите, за да я представи. Гривните й подрънкваха, докато се ръкуваше и разнасяше чашата с шампанско. Усмивката не слизаше от лицето й, а другите жени я разглеждаха втрещени.

Джени знаеше, че Даян изпитва огромно удоволствие да бъде център на вниманието. Открай време беше така и тя предполагаше, че ексцентричните дрехи и екстравагантните обноски на приятелката й до голяма степен се дължаха на факта, че е била изоставена като малка. Даян беше решена да не позволи никога повече да я пренебрегват или да не я забелязват. Това беше нейният начин да остави следа, да се бори с безразличието и анонимността, от които бе страдала като сираче.

Даян най-после се измъкна от групата обожатели и рамо до рамо, двете с бавни крачки се отправиха към брега на реката. Слънцето се придвижваше надолу по небосклона и откъм реката задуха приятен ветрец, който разхлади въздуха.

— Даян, как успя да ме откриеш? — най-сетне можа да я попита Джени.

— Купих една стара каравана от един приятел художник, който се върна от западното крайбрежие. Изложбата мина много добре и бях невероятно изтощена. Имах нужда да се махна и да си отдъхна — засмя се Даян. — Как може човек да си отдъхне тук! Хиляди километри открито пространство, без да срещнеш жива душа. Не мислех, че ще стигна някога до Уолаби Флатс, камо ли до Чаринга.

Джени я изгледа с удивление.

— Карала си от Сидни дотук? Ти? Ти, която вземаше такси, за да обикаляш по магазините?

Даян сви рамене.

— И преди сме го правили, защо не и сега.

— Тогава бяхме осемнайсетгодишни, Даян, и нямахме капка разум в главите си. Тръпки ме побиват, като си помисля на какви опасности се излагахме, докато обикаляхме из Африка и Европа.

Даян прехапа устни и в очите й просветнаха палави искрици.

— Но ни беше забавно, нали?

Джени си спомни студената, влажна квартира в Ърл Корт и тъмните улички, по които се прибираха след работа от онзи бар в Сохо. Спомни си мръсотията и мухите в Африка и настойчивия интерес на чернооките араби в Маракеш. Сети се за другарството и безгрижния живот с останалите австралийци, които търсеха приключения, за приятното усещане да си свободен и без задължения към никого. Опасностите само подслаждаха удоволствието от пътуването. Напълно невежи и наивни, те се радваха на живота. През тази година завързаха много приятелства, споменът за които щеше да остане завинаги в тях.

— Още не мога да повярвам, че си тук — каза Джени. — Боже, колко е хубаво да те видя отново.

Даян я погледна открито.

— Дойдох, защото се притесних за теб. Написа ми само няколко кратки писма. Имах усещането, че нещо не е наред, въпреки че ти не споменаваше нищо.

Джени я прегърна.

— Всичко е наред. Просто се поувлякох в дневниците и се оставих на въображението да ме води. Хубавото е, че имах свободно време и възможност да приема новото си положение, а и по някакъв странен начин дневниците ми помогнаха да разбера, че и след нещастието има живот. Примерът на Матилда ме накара да осъзная, че е време да се стегна и да загърбя миналото.

— Значи мислиш да се връщаш в Сидни?

— Не е задължително — предпазливо отговори Джени.

— Това колебание има ли нещо общо с известния ни Брет Уилсън?

Джени се изчерви.

— Не ме занасяй. Той е тук с приятелката си.