Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Брет запристъпва от крак на крак, с ръце в джобовете и поглед, вперен във върховете на ботушите.

— Ами… — започна той.

Джени застина и сърцето й подскочи.

— Какво има, Брет? — попита тихо. Той явно се чувстваше смутен, но очевидно му бе трудно да го изрази с думи. — Притеснен си, че ще прекараш цялата зима, затворен във фермата само с мен? Ако е така, не е нужно да се тревожиш за това. Стига да знам, че наоколо има някой, изобщо няма да има нужда да се срещаме — каза решително Джени.

„Много смело — помисли си тя. — Защо просто не си признаеш, че чакаш с нетърпение да прекараш известно време с него? Време, когато нуждите на Чаринга няма да са толкова неотложни? Време, през което да се опознаете по-добре.“

Когато вдигна очи към нея, погледът му бе помръкнал.

— Не е честно, Джен. Не ми харесва мисълта, че ще те оставя сама тук — никога нямаше да замина, ако не беше наложително — каза Брет със сподавен глас.

— Какво е толкова наложително?

При мисълта за Лорейн гласът й прозвуча малко по-рязко.

— В Броукън Хил ме чакаше писмо от Дейви — брат ми, който живее в Куинсланд. Този път Джон наистина е зле, Джен, а това е единствената ми възможност да отида да го видя тази година.

Джени видя вътрешната борба, изписана на лицето му.

— Колко време няма да те има?

Гласът й звучеше спокойно въпреки горчивото разочарование, което изпитваше в момента.

— Един месец, но мога да анулирам полета, ако не искаш да стоиш сама толкова дълго време. Със сигурност ще се почувстваш доста самотна през тези няколко седмици.

Джени се вбеси от чувството на ревност, което я завладя, от облекчението, което изпита, когато разбра, че Брет няма да използва отпуската си, за да се види с Лорейн и същевременно се засрами затова, че прибърза и направи погрешно заключение. Но защо се засягаше? Неговите планове не й влизаха в работата. Брет беше просто приятел, а приятелите трябва да си имат доверие, не да се съмняват в подбудите на другия.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза тя убедено. — Аз ще се справя. Имам с какво да се занимавам, а и с радиостанцията ще съм в течение на клюките и ще мога да потърся помощ в случай на нужда.

— Не ми харесва, че ще си напълно сама. Тук не е като в градовете, Джен.

— Прав си, не е — небрежно каза тя и изтупа праха от джинсите си. — Всичко ще е наред. Върви и виж брат си, Брет. Ще се справя.

Думите й изглежда не можаха да го убедят напълно и той постоя нерешително на прага.

Джени сложи ръце на кръста и го погледна право в очите.

— Аз съм голямо момиче, Брет, мога да се пазя сама — освен това, ако самотата ми дойде в повече, винаги мога да се върна в Сидни. А сега върви и ме остави да рисувам.

Той се вгледа замислено в нея, очите му пробягаха по лицето й в търсене на някакъв знак. В следващата минута вече си беше отишъл. Джени можеше да проследи пътя му по трополенето на ботушите по дъските.

От гърдите й се отрони дълбока въздишка. Бе очаквала неговото завръщане с много по-голямо нетърпение, отколкото искаше да си признае и осъзнаването на този факт я разтърси. Сега, когато го нямаше, къщата й се струваше по-пуста, тишината — по-дълбока, а изолираността на Чаринга — пълна. Дългите седмици, които й предстояха, сякаш бяха безкрай. Стори й се, че чува лек смях и шумолене на коприна.

Джени изсумтя нетърпеливо и взе кутията с боите. Просто си въобразяваше разни неща. Чаринга и някогашните й обитатели имаха странно въздействие върху нея и колкото по-скоро се заемеше с рисуването, толкова по-добре.

Брет нахвърля набързо нещата си в сака, върна се на верандата и надникна през мрежата на вратата.

Джени не си беше губила времето, докато той си стягаше багажа. Мебелите край прозореца бяха преместени в дъното на стаята, масата и пода бяха покрити с хартия. Стативът стоеше на масата, четките бяха подредени в един буркан от едната му страна, а боите бяха положени в стройни редици. Джени много добре бе избрала работния си кът. Светлината струеше през прозореца, вятърът поклащаше пердетата.

Той погледа известно време как опъва платната върху рамките, които Уди изработи за нея в дърводелската работилница, и се почувства разочарован. Тя нямаше нужда от него. Вероятно нямаше да забележи отсъствието му. Имаше си всичко, което й трябваше.

Той въздъхна и си тръгна. Камионетката беше готова за път, отзад имаше туби с вода и бензин, резервни гуми и инструменти, прикрепени така, че да не изпаднат. Брет хвърли сака на седалката до себе си и се качи в колата. Чакаше го дълъг път, но не можеше да се пребори с мисълта, че щеше да тръгне по-спокоен, ако можеше да зърне за миг красивите очи на Джени.