Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Дейви ми каза, че само преди месец един силен пристъп те е свалил на легло. Като те гледам и сега би трябвало да си в леглото.

Джон запали цигара, задави се от силна кашлица и цигарата увисна на долната му устна.

— Ами! Ще ми мине. Просто няколко седмици не трябва да работя на тръстиката. — Той съсредоточи вниманието си върху пътя, който се виеше между тръстиковите полета. — Когато Дейви ти писа, наистина бях зле. Казвах му аз, че винаги се оправям.

Брет започна да губи търпение. Нима Джон не бе научил нищо от историята с баща им? Брат му, изглежда, не забелязваше неговата загриженост и заобикаляше дупките по пътя с невъзмутимо спокойствие.

— Избра много подходящо време, за да се видим, Брет. Сезонът приключи и Дейви смята, че ще си намерим работа в рафинерията, за да изкараме още някоя пара, но започваме чак след няколко седмици.

— Чувам, че нещата тук се променят. Какво ще правите, ако земеделците вкарат през следващия сезон машините в действие?

— А, няма проблем. Машините са много скъпи, а Дейви е един от най-добрите резачи на тръстика, почти толкова добър, колкото бях аз на неговите години. Заедно с гърците е на едно от първите места по бързо рязане на тръстика, затова мисля, че ще поработим още някоя и друга година. Скоро ще можем да си купим наше стопанство. Близо до Мосман има един много хубав имот. Собственикът се пенсионира и е навит да свали цената.

Брет погледна към него и забеляза фалшивия оптимизъм в трескавите му очи. Джон беше на четирийсет и пет години, но изглеждаше на шейсет. Защо двамата с Дейви живееха по този начин, след като можеха да водят много по-здравословен живот при сухия климат на Нов Южен Уелс? С какво ги привличаше тръстиката, гъмжаща от плъхове, бъхтенето ден след ден сред съсипващата влага и горещина и нетрайната слава на най-бърз резач на тръстика? А що се отнася до идеята за собствен имот, това беше просто мираж. От години само си приказваха и сигурно досега са могли да купят това стопанство в Мосман поне три пъти, но така и нямаше да се установят на едно място. Тръстиката и свързаният с нея начин на живот им бяха влезли под кожата.

Брет въздъхна. Трябваше да се опита да убеди Джон да дойде с него в Нов Южен Уелс. Можеше да върши много неща в Чаринга. Работа, която щеше да позволи на тялото му да се възстанови, защото ако останеше тук, едва ли щеше да изкара повече от няколко сезона.

Брет се обърна и се загледа в изгорените тръстикови поля, които се простираха докъдето поглед стига от двете страни на лентата на пътя. Съжали, че дойде тук. Джон нямаше нужда от него, нямаше да се вслуша в съветите му. Той самият не се чувстваше част от това място от доста време насам. Брет си съблече ризата и попи потта от тялото си. С всеки изминат километър влагата и горещината го омаломощаваха и той закопня за зелените пасища и дебелата сянка на дърветата уилга в Чаринга. И за Джени.

Погледът му се рееше по изгорените поля, но не ги виждаше, защото изведнъж осъзна нещо, което го порази. Той обичаше Джени. Тя му липсваше и той изпитваше необходимост да е с нея. Какво, по дяволите, търсеше тук, когато тя стоеше сама в Чаринга и навярно се чудеше дали да не се върне в Сидни? Начинът, по който посрещна новината за заминаването му, красноречиво показа, че никога нямаше да свикне с живота в пустошта. Този край беше прекалено откъснат от света, прекалено отшелнически за интелигентна и привлекателна жена като нея. Навярно щеше да продаде фермата и да си отиде, а той щеше да остане с празни ръце — без дом, без работа и без жена.

Той погледна Джон и за малко не му каза да обърне колата към летището — но разумът го възпря и не каза нищо. Независимо от опасенията му относно Джени, Джон беше на първо място. Трябва да имаше някакъв начин да го убеди да се махне от тръстиката, та макар и за кратко време. Ако сега се върнеше обратно, нямаше да постигне нищо.

— Много си умислен, Брет? Някакви проблеми?

Джон държеше с едната ръка волана, а другата бе провесил през прозореца навън.

— Нищо, с което да не мога да се оправя — отговори Брет кротко.

Джон се засмя нервно и зави към паркинга пред една порутена сграда, смятана за хотел.

— О, имаш предвид жена? — Той загаси двигателя и погледна по-малкия си брат. — Вземай и бягай, приятелю. Жените само връзват ръцете на мъжа, искат да разполагат с парите и времето му. Послушай съвета ми, приятелю, не се обвързвай. По-сигурно е.

— Не е толкова просто — промърмори Брет и се протегна да вземе сака.