Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Последния ден Брет се изтърколи от леглото, погледна се в огледалото и направи отчаяна физиономия. Диагнозата беше по-лоша, отколкото си мислеше. Дори бръсненето и сресването му причиняваха болка.

След закуската, която се състоеше от запарен чай, мазен бекон и препържени яйца, тримата се качиха на камиона.

— Готови ли сме? — Дейви както никога бе сериозен и това го правеше да изглежда по-възрастен и по-угрижен.

Брет кимна. Поклонението на гробовете на родителите му вероятно беше истинската причина за идването му тук — това бе единственото нещо, което го свързваше с този край.

Малката дървена църква се гушеше в дъното на една зелена долина, където палмовите дървета хвърляха кръгла сянка. Пищната тропическа растителност пълзеше по дървените й стени. На фона на дивата зеленина, градината представляваше грижливо подреден оазис, мраморните надгробни паметници и кръстове, подредени в стройни редици, които се простираха с километри, блестяха на слънчевата светлина. Така тръстиката се отплащаше на тези, които работеха на нея.

Брет клекна между двата еднакви надгробни камъка и сложи по един букет в каменните вази, после се изправи до братята си и тримата постояха смълчани, докато си спомняха родителите си.

Брет мислеше за майка си. Тя беше дребна и слаба, но много издръжлива и той чак сега разбираше, че тази вътрешна сила е била породена от необходимостта. Въпреки бедността и ежедневните изнурителни усилия да свърже двата края, тя беше любяща и грижовна майка и му липсваше, искаше му се да може да поговори с нея. Тя беше непоклатимата опора на семейството им и сега, когато я нямаше, тази основа бе разрушена.

Той погледна надгробния камък на баща си. Тръстиката го бе унищожила, също като стотиците други, погребани в това гробище — такава щеше да е участта на Джон и Дейви, ако не се махнеха от тук. Той бе мъж, чиято основна задача бе да изкарва пари. Следваше резачите нагоре, на север, спеше в бараки и бекярски общежития, предпочитайки тяхната компания, пред тази на съпругата и децата си. За по-големите си синове той беше герой, но за Брет и Гил той си остана една загадка.

Брет почти не го помнеше като млад, но сега Дейви му напомняше за якия буен мъж, който бе белязал съдбите им. Най-яркият спомен от него, запечатал се в паметта на Брет, бе за един стар сбръчкан мъж, който се мъчеше да си поеме дъх, легнал сред напоените с пот чаршафи, и тишината около него в предсмъртния му час.

Брет разбра какво свързваше толкова силно родителите му, чак когато порасна. Тръстиката беше всичко в живота на баща му и майка му приемаше това, понеже го обичаше. Сред влажния ад на севера те бяха изковали някакъв съвместен живот, който им позволяваше да отгледат децата си по най-добрия начин, на който бяха способни. След смъртта на баща му, майка му се предаде. Сякаш без него загуби воля да се бори с живота. Нейните момчета повече не се нуждаеха от грижите й и тя вече можеше да си почине.

Брет се обърна и излезе от гробището. Време беше да напусне севера. Планините закриваха небето, тропическата гора го задушаваше, жегата бе твърде непоносима. Копнееше за широките открити пространства и прахта от хилядите овце, за дърветата уилга и евкалиптите на фона на бледозелената трева, за Чаринга — и за Джени.

В хотела нахвърля дрехите в сака и поръча такси. Джон настояваше да отиде заедно с Дейви в рафинерията въпреки атаките на кашлицата и отпадналостта. Брет не направи опит да го спре, защото знаеше, че ще е нахалост.

— Време е да вървя. — Брет прегърна непохватно Джон. Видя изписаната на лицето му болка и чу свистенето на гърдите му, докато си поемаше дъх. — Отиди на лекар. Купи си подходящо лекарство и си почини — избоботи той.

Джон се отдръпна.

— Да не съм дете — изръмжа той. — Няма да легна болен само защото имам лека кашлица.

Дейви стисна Брет в прегръдките си, после нахвърля вещите си в една чанта и я метна на рамо.

— Ще се грижа за него, не се притеснявай, Брет. Можеш да ни закараш до града, ще оставим камионетката да си отдъхне за известно време.

Тримата отидоха до таксито, без да разговарят. Нямаха какво да си кажат, а и не си струваше да говорят празни приказки в тази жега. Кръвното родство беше единственото, което още ги свързваше, и Брет с тъга си помисли, че това вече не бе достатъчно.

Той изпрати с очи братята си, запътили се към високите комини и червената тухлена сграда на рафинерията, и си помисли, че може би никога нямаше да ги види отново. Тук вече не го задържаше нищо. Изпита задоволство, че заминава.