Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джон никога не бе имал добро мнение за жените и с годините това отношение се засилваше.

— Мислех, че си си взел поука от бившата си жена. Как й беше името? Марна? Марта?

— Марлийн — каза небрежно Брет. — Тази е по-различна.

Джон изплю една храчка.

— Всички котки са черни на тъмно, Брет. Послушай по-опитните от теб.

— Случайните връзки не ме интересуват. Искам да се оженя, да имам деца и собствен дом.

Джон го погледна с укор.

— Нали вече опита веднъж и не се получи. Мисля, че ще ти е по-добре с онази барманка, за която ми спомена при последния ни разговор. Изглежда, че ти е навита, а и няма нужда да се жениш за нея.

— Лорейн е приятна, но само толкова.

Той се сети за настъпателното й поведение и опитите й да превърне приятелството им в нещо повече. Голяма глупост от негова страна, че я остави да си въобразява какво ли не. Заблуждаваше се, че може да контролира нещата и да остане настрана. Разбира се, тя искаше нещо повече от него. Повече, отколкото той можеше да й даде.

— Не си прав, че тя не се стреми към брак, Джон. Мисля, че ме възприема като удобно средство, за да се измъкне от Уолаби Флатс.

Брат му направи гримаса.

— Може и да си прав, братле. Повечето жени искат нещо от мъжете. Хайде да вървим, че ми се пие бира.

Той намигна и скочи от камиона. Лицето му бе посивяло от силната болка и бе покрито с капчици пот.

Брет знаеше, че е безполезно да му предлага помощ и затова тръгна след тромавата фигура през паркинга и по стълбището на хотела. „Нищо не му струваше на Джон да раздава съвети — помисли си Брет. — Неговия живот беше свързан с тръстиката, която беше по-обсебваща от която и да е жена, само че той никога нямаше да го разбере, така че нямаше смисъл да спори с него.“

Хотелът се издигаше върху подпори по средата на един хълм. Около него растяха тропически дървета и ярки пълзящи цветя и лозя. Верандата и отворените прозорци улавяха и най-слабия полъх на вятъра. Въздухът на хълма бе по-малко влажен, но миризмата на меласа не отслабваше, защото долу в долината комините на рафинерията не спираха да димят.

Брет последва брат си по напукания линолеум на тъмния коридор и стълбището. Джон отвори със замах вратата на стаята си и се строполи на старото желязно легло.

— Бирите са в хладилника — каза с немощен глас.

Брет се намръщи при вида на хотелската стая, която трябваше да дели с братята си. Дори помощник-овчарите в Чаринга живееха при по-добри условия. В стаята имаше три легла, малка масичка, липсваха пердета и килим, а от тавана висеше само една гола крушка. Боята се лющеше, настилката на пода бе издута в ъглите, дебел слой прах покриваше всичко, а спалното бельо сякаш не бе прано от месеци. Вентилаторът на тавана скърцаше вяло, мухоловките явно не бяха сменяни от няколко седмици. Брет хвърли сака на най-близкото легло и отвори хладилника. Колкото по-скоро успееше да измъкне Джон от тази дупка, толкова по-бързо щеше да хване обратния самолет до Мерибъроу.

Бирата беше леденостудена, устата и гърлото му замръзваха и след първата глътка усети леко главоболие. Но нямаше по-добро средство за утоляване на жаждата в угнетителна жега като тази. Брет пресуши бутилката, метна я в препълненото кошче и си отвори друга. Свали си панталона, чорапите и ботушите и се хвърли на леглото. Бирата го разхлади, но и го накара да се изпоти. Чувстваше се напълно изтощен.

— Защо, за бога, живееш по този начин, Джон, след като знаеш, че това те убива?

Брет бе преднамерено рязък, защото знаеше, че дипломатичният език бе непознат за Джон.

Брат му лежеше по гръб върху дебелия матрак, с ръце под главата.

— Защото съм свикнал с този живот и съм добър в работата си. — Той с мъка легна на една страна, прежълтялото му лице се оживи и по бузите му изби червенина. — Нищо не може да се сравни с усещането да си господар на тръстиката. Все още съм един от най-бързите резачи и макар че в момента малко съм отслабнал, никой не може да ме надмине. След няколко седмици ще съм на крака. Всички боледуваме понякога, такъв е животът. Не можеш да си представиш колко е приятно да работиш с тези момчета, а и през това време парите се трупат в банката.

— Каква е ползата от всичките тези пари, ако не ги харчиш? От години говориш, че ще си купиш собствен имот. Защо не го направиш, докато си здрав и още можеш? Остави тази работа на някой друг наивник.

Джон се отпусна на възглавниците.

— Не става, братле. Стопанството, което искаме да купим, ще глътне всичките ни спестявания с Дейви, че и отгоре. До няколко години сигурно ще успеем да съберем парите.