Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Изруга тихичко и завъртя ключа в стартера. Държеше се като глупак и беше крайно време да се откъсне за малко от Чаринга.

Докато камионетката се друсаше по камъните, Брет се помъчи да съсредоточи вниманието си върху пътя. Едно погрешно завъртане на волана можеше да преобърне камионетката. Пустият път до Бърк не беше най-доброто място за аварии. От Бърк щеше да продължи пътуването на север до Чарливил, който се намираше в центъра на провинция Мълга, от там щеше да хване самолет до Мерибъроу, после да лети на север до Кернс. Там щеше да го чака един малък самолет „Чесна“, за да го откара до полетата със захарна тръстика, където Дейви щеше да го посрещне.

Мразеше да лети, особено на малки самолети. Би предпочел да шофира дотам, но го чакаха три хиляди километра път, а не разполагаше с много време. За Дейви не беше типично да пише и писмото, в което съобщаваше за болестта на Джон, силно притесни Брет. Това не бе първото боледуване на Джон, но в редките им и кратки телефонни разговори никога не бе ставало дума за това. Брет сам бе открил, че Джон боледува от време на време, при едно от малкото си пътувания на север. Този път обаче положението изглеждаше сериозно и мисълта, че е закъснял твърде много, за да може да направи каквото и да било, го караше да поеме рискове, каквито при нормални обстоятелства не би поел. Насили се да се успокои и да гледа по-леко на нещата. Нямаше да е от полза за братята си, ако пристигнеше напълно изтощен.

Изминаваше по неравния път километър след километър. Стъмни се и Брет легна да спи в колата. Сънят му бе лек и неспокоен и щом съмна, скочи и продължи пътуването. Чаринга сякаш беше на друга планета. През дългите часове зад кормилото, независимо че се притесняваше непрекъснато за Джон, не можеше да не мисли и за Джени. Представяше си как косата и придобива меден оттенък под слънчевите лъчи, как се движи. Спомни си за дългите й крака и стройното тяло в деня, когато отидоха да плуват и тя заспа на скалата. Ядосваше се за това, че се оставяше да го прави на глупак. Опита се да я прогони от главата си и да се съсредоточи върху целта на пътуването, но с увеличаване на разстоянието между тях, тя все повече завладяваше мислите му и той се чудеше какво ли прави в момента и дали се сеща за него.

Дойде краят на пътуването и малкият самолет кацна сред затънтените тръстикови поля. Познатата силна миризма на меласа веднага го удари в носа, напомни му за детството и го върна към спомени, които мислеше, че са погребани отдавна. Миризмата беше натрапчива и насищаше влажния въздух. Само след няколко секунди ризата му вече лепнеше от пот.

— Как си, братле? Радвам се, че те виждам.

Джон носеше типичната за този край униформа — бежови къси панталони, ботуши и потник. Кожата му приличаше на пергаментова хартия, съсухрените му крайници бяха покрити с белези.

Брет гледаше втренчено мъжа пред себе си. Не се бяха виждали три години и след като си стиснаха ръцете, той се опита да прикрие изумлението си и да направи връзката между този побелял, прегърбен възрастен мъж и мускулестия гигант, когото помнеше. Захарната тръстика убиваше бавно по-големия му брат, точно както бе убила баща им.

— Джон, какво, по дяволите, търсиш тук? Мислех, че Дейви ще ме посрещне?

— Зает е да урежда договора за следващата година — отговори Джон, — а на мен ми писна да лежа като пън по цял ден. Малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Брет се намръщи.

— В този въздух няма нищо свежо, приятелю. Чист захарен сироп.

Джон се ухили и черепът му се очерта през тънката като хартия кожа на главата.

— Май Нов Южен Уелс ти понася много добре. Намери му мекото ти, хитрец такъв. Да търчиш след сюрия овчици не е работа за един мъж. Нямаш нито един бял косъм дори — добави унило и приглади назад оредялата си коса.

Брет се опита да разведри разговора, но сърцето му се свиваше заради Джон.

— Стига, Джон. Та ти си възрастен мъж — прехвърляш четирийсетте.

Той го потупа по гърба, за да омаловажи думите си и почувства как се олюлява.

Брет се вгледа внимателно в него.

— Кажи ми сега какво точно е състоянието ти? Карай без да увърташ.

— Ще се оправя — измърмори Джон, докато го водеше към камиона. — Това е само лек пристъп на лептоспироза. Веднъж като я пипнеш, няма отърване. Знаеш как е.

Брет се качи в камиона, Джон запали двигателя и те потеглиха покрай тръстиковите полета. Лептоспирозата обясняваше жълтия цвят и сбръчканата кожа, изсъхналите крайници, преждевременното състаряване и болките в ставите.