Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

— Тя иска да се присъединиш към нас и да изпиеш чаша вино.

— Тате, добре знаеш, че съм дал клетва пред Господ да не близвам алкохол.

— Обясни го на нея. Майка ти иска да празнуваме. Продаваме всичко и се местим в Омаха.

— Не!

— Е… ще видим. От теб зависи, сине. Ела на верандата.

Щом го зърна, майка му се надигна, олюлявайки се, прегърна го през кръста и силно го притисна към себе си. Започна да обсипва с целувки лицето му, при което Хенри се намръщи (явно киселият й дъх не му хареса). Междувременно Заговорникът напълни отново чашата й, която стоеше празна до люлеещия се стол.

— Най-накрая сме отново заедно! Моите мъже получиха просветление! — Арлет вдигна чашата си за тост и разля върху деколтето си малко от виното. Щом осъзна какво е направила, ми смигна и се засмя. — Ако се представиш добре, Уилф, после ще ти позволя да го изсмучеш!

Отвратен и смутен, Хенри гледаше как тя се отпусна тежко на мястото си, запретна полите на роклята си и ги затъкна между краката си. Щом забеляза погледа му, Арлет възкликна:

— Не ми се прави на големия моралист. Виждала съм те с Шанън Котъри. Малката трътла не е кой знае какво, но пък има хубава коса и сладко малко пръстче. — Тя допи остатъка от виното си и се оригна. — Ако не можеш да се възползваш от това, значи си глупак. Само че я карай умната! Това, че си на четиринайсет, не значи, че не може да те оженят. А тука в пустошта твоята възраст не е никакъв проблем, за да те оженят и за братовчедка ти, ако се наложи!

Арлет отново се изсмя и протегна чашата си. Налях й от втората бутилка.

— Тате, тя вече пи достатъчно! — възрази Хенри със строг и укорителен тон, като че ли беше пастор. Високо над нас първите звезди вече блещукаха над необятната пустош, която тъй силно бях обичал през целия си живот.

— О, не знам — отвърнах му аз. — In vino veritas , нали така казва Плиний Стари… в една от онези книги, на които майка ти винаги се подиграва.

— Оре като вол по цял ден и си вре гагата в книгите по цяла нощ! — изпръхтя Арлет. — Когато не си вре нещо друго в мене, разбира се…

— Мамо!

— Мамо! — изимитира го подигравателно тя, след което посочи с чашата си към фермата на Харлан Котъри, въпреки че разстоянието бе твърде голямо, за да видим светлинките й. А дори и да беше с цял километър по-близо, пак нямаше да можем да ги зърнем, понеже царевичните стъбла бяха доста високи. Когато лятото дойде в Небраска, всяка фермерска къща се превръща в кораб, плаващ сред необятен зелен океан. — Наздраве за Шанън Котъри и нейните чисто нови цици, и ако синът ми не знае какъв цвят са зърната им, значи е идиот!

Хенри не продума, ала лицето му така помръкна, че на Заговорника вътре в мен му се прииска да затанцува от радост.

Арлет се обърна към малкия, улови го за ръката и разля вино върху китката му. Той изохка, ала тя пренебрегна реакцията му и се вгледа мрачно в лицето му.

— Само гледай, когато лягаш с нея в царевицата или зад обора, да няма муш-муш! — Тя сви лявата си ръка в юмрук, изпъна средния си пръст и започна да описва с него кръг около слабините си — започна с лявото бедро, мина през дясното, после през дясната част на корема, пъпа, лявата част на корема и завърши обратно при лявото бедро. — Разгледай всичко, което си поискаш, и се търкай в него с твоето змийче, докато не му стане хубаво и не си изхвърли сополите, но стой далеч от хралупата й, защото в противен случай ще се окажеш с доживотна присъда също като майка си и баща си.

Без да каже нито дума, Хенри се изправи и влезе в къщата. Не го виня; това бе изключително вулгарно представление дори и за Арлет. Момчето със сигурност бе видяло промяната в майка му — от любяща жена, с която понякога не е лесно да съжителстваш, към мадам от вонящ бардак, която напътства неопитния млад клиент. И като че ли това не стигаше, обстоятелството, че чувствата му към малката Котъри бяха изключително възвишени, допълнително влошаваше нещата. Младите момчета често издигат на пиедестал първите си любови и лошо се пише на всеки, който дръзне да оскверни техния идол… без значение дали е собствената им майка.

До ушите ми достигна трясъкът на затръшната врата. Този звук бе последван от далечно, но ясно различимо ридание.

— Ти нарани чувствата му — обърнах се към Арлет.

Тя изрази мнението, че чувствата, също като въпроса дали нечия постъпка е честна или не, са характерни за женчовците и слабаците. После отново ми подаде чашата си. Напълних я с ясното съзнание, че на сутринта тя няма да си спомня нищо от казаното (естествено, ако все още е сред нас, за да посрещне утрото) и яростно ще отрича, в случай че й го напомня. Бях я виждал и преди в такова състояние, макар и преди доста години.