Стивън Кинг: Зъл мрак, угаснали звезди

— Как мислиш, дали ще купят целия участък? — попитах. — Всичките сто и осемдесет акра?

— Откъде да знам? — Тя отново отпи. Втората чаша вече бе наполовина празна. — Ако й бях казал, че е време да спре и се бях опитал да й взема чашата, в никакъв случай нямаше да ми я даде.

— Не се и съмнявам, че знаеш — отбелязах. — Тези сто и осемдесет акра са като Сейнт Луис. Всичко си проучила.

Арлет ми хвърли игрив кос поглед… след което внезапно се разсмя. Смехът й беше груб и неприятен.

— Може и така да е.

— Според мен трябва да си потърсим къща някъде в предградията — предложих аз, — където се открива гледка към някое поле или горичка…

— За да можеш да си люлееш задника по цял ден на верандата, оставяйки жена си да изкарва прехраната? Давай, напълни я догоре! Ако ще празнуваме, да празнуваме!

Налях и на двама ни. На себе си долях съвсем мъничко, понеже за цялата вечер бях отпил само веднъж.

— Предполагам, че ще мога да си намеря работа като механик. Да поправям автомобили и камиони, но най-вече селскостопанска техника. Щом мога да поддържам в работно състояние тоя стар „Фармол“ — и аз посочих с чашата си големия трактор до обора, — значи мога да накарам всяко нещо да работи.

— Хенри е успял да те убеди.

— Момчето просто ме накара да разбера, че е по-добре да не пропускам шанса всички заедно да бъдем щастливи в града, вместо да остана тук сам-самичък и да тъна в мизерия.

— Значи момчето е проявило здрав разум и големият мъж го е послушал! След цяла вечност! Алилуя! — Арлет пресуши чашата си и ми я подаде, за да й налея още. После ме хвана за ръката и се наведе толкова близо до мен, че надуших киселия й алкохолен дъх. — Тази нощ може би ще получиш онова, което толкова обичаш, Уилф. — И тя разтвори уста, докосвайки горната си устна с език. — Онова ужасно нещо!

— Нямам търпение — отвърнах аз. Ако не се откажех от плана си, далеч по-ужасно нещо щеше да се случи същата нощ в постелята, която двамата споделяхме от петнайсет години.

— Да кажем на Хенри да слезе при нас! — предложи Арлет. Бе започнала да заваля думите. — Искам да го поздравя, задето най-накрая му дойде умът в главата. (Споменах ли, че думичката „благодаря“ не влизаше в речника на жена ми? Вероятно не. Навярно вече няма смисъл да го правя.) Очите й внезапно се озариха от идеята, която й бе хрумнала току-що. — Ще го почерпим с чаша вино! Вече е достатъчно голям!

— Тя ме побутна с лакът като старците, които седят на пейките пред съда и си разказват мръсни вицове.

— Ако му поразвържем езика, ще научим дали е правил туй-онуй с Шанън Котъри… трътлата не е нищо особено, но има хубава коса.

— Първо си допий виното — обади се Заговорникът.

Арлет го направи, след което пресуши още две чаши и това сложи край на първата бутилка. Тогава започна да пее „Авалон“ с най-хубавия си менестрелски глас и да върти очи. Беше мъчително да я гледам и още по-мъчително да я слушам.

Отидох в кухнята за друга бутилка вино, като се чудех кога ще е най-добре да извикам Хенри, макар че, както вече ви споделих, нямах особени надежди, че момчето ще се справи. Можех да осъществя замисления план само ако той ми помогне, обаче се боях, че синът ми ще се изплаши, когато разговорът приключи и времето за действие настъпи. В такъв случай просто щяхме да отведем Арлет да си легне. А на сутринта щях да й съобщя, че съм размислил за продажбата на бащината ми земя.

Хенри влезе в кухнята и още щом зърнах пребледнялото му, угрижено лице, си казах, че това не предвещава нищо добро.

— Тате, май няма да мога — прошепна ми той. — Та това е мама все пак!

— Е, щом не можеш, значи това е положението! — въздъхнах аз. Държа да отбележа, че тези думи не принадлежаха на Заговорника; бях се примирил със ситуацията и си казах: „Да става, каквото ще.“ — Във всеки случай тя е щастлива за пръв път от месеци. Пияна, но щастлива.

— Не просто пийнала, а пияна ?

— Не се чуди толкова. Да става нейното е единственото, което я прави щастлива. Естествено за четиринайсет години живот с нея вече би трябвало да си го разбрал.

Той изведнъж се намръщи и наостри уши, защото жената, която го беше родила, в момента пееше потресаваща версия на „Курвата Макджий“. Лицето на Хенри се бе сгърчило от отвращение и не толкова заради припева на тази кръчмарска песен („Готова беше тя тозчас да й го вкара, на курвата Макджий, парясницата стара!“) , колкото заради начина, по който майка му заваляше думите. Миналата година през уикенда преди Деня на труда момчето бе дало обет в Методисткото младо братство и честно да ви кажа, реакцията му ми хареса. Когато подрастващите не се люшкат като ветропоказатели под напора на бурен вятър, те често са сурови и непреклонни като пуритани.