Стивън Кинг: Зъл мрак, угаснали звезди

Заявих й, че бих могъл да закупя парцела от нея, щом толкова държи на него. Разбира се, щеше да се наложи да го изплащам в продължение на доста дълъг период от време — осем години, а може би и десет, — ала щях да й дам цялата сума до последния цент.

— Да ти подхвърлят мизерни трохички е все едно да нямаш никакви парички! — отвърна ми тя и отново отметна глава, изсумтявайки презрително. — Всяка жена ще ти го каже. „Фарингтън“ не само че ще ми платят веднага, но и ще ми дадат най-добрата пазарна цена за имота, която ще е далеч по-висока от твоята. Освен това нямам никакво намерение да живея в Линкълн. Това не е град, а село, където църквите са повече от къщите на хората.

Проясни ли ви се ситуацията, в която се намирах? Разбрахте ли вече в какво положение ме постави тя? Нима не мога да получа поне малка част от вашето съчувствие? Не? Тогава вижте как се развива разказът ми по-нататък.

В началото на април същата година — точно осем години преди днешния ден, доколкото си спомням, — тя дойде при мен, цялата грейнала и сияеща от радост. Беше прекарала по-голямата част от деня в салона за красота в близкото градче Маккук и косата й висеше покрай лицето й на големи къдрици, които ми напомниха за рулата тоалетна хартия, които човек може да види в хотелите и кръчмите. Съобщи ми, че й хрумнала страхотна идея. Че решението било да продадем на тръста „Фарингтън“ стоте акра земя плюс фермата. Беше убедена, че от компанията ще се съгласят да купят всичко, само и само да получат парцела на баща й, който се намираше близо до железопътната линия (и най-вероятно беше права).

— Тогава — заяви тази безочлива проклетница — ще можем да си поделим сумата, да се разведем и да започнем нов живот отделно един от друг. И двамата знаем, че искаш точно това.

Сякаш тя самата не го искаше.

— Аха — кимнах аз, давайки си вид, че обмислям сериозно тази абсурдна идея. — А при кого от нас ще остане детето?

— При мен, естествено! — изсумтя жена ми, поглеждайки ме смаяно. — Едно четиринайсетгодишно момче не бива да се отделя от майка си.

Още същия ден започнах да „обработвам“ Хенри, като му разказах за последния план на майка му. Седяхме върху една копа сено. Бях се постарал да докарам възможно най-мрачното изражение на лицето си и говорех с най-отчаяния тон, описвайки какъв би бил животът му, ако тази идея на майка му се осъществи: как няма да има нито ферма, нито баща, как ще трябва да свиква с уроците в едно доста по-голямо училище, как всичките му приятели (с повечето от които се знаеха още от пеленачета) ще останат тук, как ще се наложи да се бори за своето място сред непознати хлапета, които ще му се подиграват и ще го наричат „селска тиква“. От друга страна, изтъкнах аз, ако успеем да задържим земята, със сигурност ще изчистим всичките си задължения към банката до хиляда деветстотин двайсет и пета и ще заживеем спокойно и щастливо, без никакви дългове; ще дишаме свеж въздух и няма да гледаме как в бистрия ни някога поток от изгрев до залез се носят свински карантии и черва.

— Ти какво предпочиташ? — попитах го, след като обрисувах тази картина с възможно най-живописните подробности.

— Да остана тук с теб, тате — отвърна ми Хенри. По бузите му се стичаха сълзи. — Защо мама се държи като такава… като такава…

— Давай, изплюй камъчето! — насърчих го аз. — Истината не се брои за ругатня, сине.

— Такава кучка!

— Защото повечето жени са такива, сине — въздъхнах. — Това е неизкоренима част от природата им. Въпросът е какво ще правим двамата с теб оттук нататък.

Ала Заговорникът вътре в мен вече бе помислил за стария кладенец, който се намираше зад краварника. Използвахме го само за миене, понеже беше твърде плитък и тинест — дълбочината му бе едва шест метра и ни служеше по-скоро като шлюз. Оставаше ми само да го убедя да ми помогне. Със сигурност разбирате, че нямах друг избор; можех да убия жена си, но бях длъжен да съхраня любимия си син. Какъв е смисълът да притежаваш сто и осемдесет — или дори хиляда акра, — ако няма с кого да ги споделиш? Ако няма на кого да ги завещаеш след смъртта си?

Престорих се, че обмислям безумния план на Арлет да превърне прекрасните царевични ниви в свинекланица. Помолих я да ми даде малко време, за да свикна с тази идея. Тя се съгласи. Така през следващите два месеца аз „обработвах“ Хенри, помагайки му да свикне с една съвършено различна идея. Между впрочем, това не се оказа толкова трудно, както очаквах; момчето бе наследило външността на майка си (женската външност е като меда, който подмамва мъжете в кошера при отровните жила), но не и дяволския й инат. Единственото, което ми трябваше, бе да нарисувам пред него картината на бъдещия му живот в Омаха или Сейнт Луис. Изказах и предположението си, че не бе изключено дори тези два претъпкани човешки мравуняка да не успеят да я удовлетворят; в такъв случай нищо чудно да реши да се установи в Чикаго.