Стивън Кинг: Зъл мрак, угаснали звезди

Тази вечер седяхме на верандата и съзерцавахме последните отблясъци на чезнещата дневна светлина над поляните, заслушани в приспивното цвърчене на щурците. Хенри си беше в стаята. Почти не бе докоснал вечерята си и докато двамата с Арлет седяхме на верандата на еднаквите ни люлеещи се столове с бродирани възглавнички (на едната пишеше „МАМА“, а на другата — „ТАТЕ“), изведнъж ми се стори, че долавям някакви неясни, далечни звуци, сякаш някой повръщаше. Помня как си помислих, че когато моментът настъпи, Хенри няма да успее да се справи. На следващата сутрин майка му щеше да се събуди в лошо настроение, придружено от ужасен махмурлук, и никога нямаше да узнае как се е разминала на косъм с възможността никога вече да не зърне изгрева в Небраска. Аз обаче не се отказах и продължих с изпълнението на плана си. Дали защото бях като някоя от онези руски куклички — матрьошките, — които влизат една в друга? Може би. Може би всеки човек е такъв. Вътре в мен живееше Заговорникът, ала вътре в Заговорника живееше Оптимистът. Той умря някъде между хиляда деветстотин двайсет и втора и хиляда деветстотин и трийсета. А след като свърши пъкленото си дело, Заговорникът също изчезна. И аз осъзнах, че без подмолните му интриги и кроежи животът ми е станал някак кух и изпразнен от съдържание.

Бях взел бутилката с мен на верандата, ала щом понечих да налея на Арлет, тя покри с длан празната си чаша.

— Не е нужно да ме напиваш, за да получиш каквото искаш — рече ми. — Аз също го желая. Направо горя тук долу. — Тя разтвори крака, за да ми покаже къде точно „гори“. Разбирате ли, в нея също живееше друга жена — Мръсницата, а може би дори Пачаврата — и виното винаги я пускаше на свобода.

Арлет ме гледаше изпитателно. Даже една-единствена чаша вино правеше очите й влажни (сякаш част от нея лееше горчиви сълзи за всичкия алкохол, който жадуваше да изпие, ала трябваше да се въздържи) и на фона на залеза зениците й изглеждаха оранжеви, досущ като прорезите на тиквените фенери по Хелоуин, когато запалиш свещ вътре в тях.

— Няма да има съдебен процес — обявих — и няма да има развод. Ако компанията „Фарингтън“ може да си позволи да плати и за моите осемдесет акра плюс бащините ти сто, спорът ни е приключен.

За пръв и единствен път в нашия проблемен брак тя буквално зяпна .

— Какво казваш? Правилно ли чух, или ми се е сторило? Не ме прави на глупачка, Уилф!

— Говоря съвсем сериозно — отвърна Заговорникът. Тонът му беше топъл, искрен и сърдечен. — Двамата с Хенри проведохме много разговори по този въ…

— Да, бяхте станали като дупе и гащи и постоянно си шушукахте нещо, това е самата истина! — отсече тя. Беше отместила дланта си от чашата и аз използвах възможността да й налея. — Ако не сте на копата сено, ще сте при дървата за огрев, а ако ви няма там, значи сте насред полето зад къщата. Мислех си, че си говорите за Шанън Котъри. — Тя изсумтя и отметна рязко глава. Обаче ми се струваше, че изглежда малко тъжна. Тя отпи глътка от втората си чаша вино. Две глътки и все още можеше да остави чашата, и да отиде да спи. Четири глътки и спокойно можех да й подам цялата бутилка. Трябва ли да споменавам, че специално за случая бях приготвил и още две шишета?

— Не — изтъкнах. — Не сме разговаряли за Шанън. — В същия момент си спомних как понякога Хенри я хващаше за ръката, докато вървяха заедно към намиращото се на три километра оттук училище на Хемингфорд Хоум. — Говорехме за Омаха. Имам чувството, че на момчето му се иска да замине с теб. — Не желаех да пресолявам гозбата — не и след една-единствена чаша вино и две глътки от втората. Моята Арлет по природа беше недоверчива и винаги надушваше скритите мотиви. А в случая определено имах какво да крия. — Най-малкото, мисля, че ще му е любопитно да смени обстановката. А и Омаха не е толкова далеч от Хемингфорд…

— Да, не е далеч. Опитах се да ви го обясня хиляда пъти. — Тя отново отпи от виното и вместо да остави чашата на масичката до нея, както правеше преди, я задържа в ръката си. Оранжевото зарево над западния хоризонт неусетно се обагряше в неземни зеленикаволилави краски, които сякаш пламтяха в стъкления бокал.

— Права си, не е като Сейнт Луис например.

— О, отдавна се отказах от тази идея! — заяви тя, което означаваше, че е обмислила внимателно възможността да заживее там и я е сметнала за проблематична. Зад гърба ми, естествено. Всичко правеше зад гърба ми, с изключение на онази юридическа консултация. Ненадейно се замислих, че като нищо можех и за нея да не узная… ако Арлет не бе решила да я използва като тояга, с която да ме напердаши.