Стивън Ериксън: Ковачница на мрак

първа книга от поредицата Трилогия за Карканас

На Клер Томас, с любов

Благодарности

Благодаря на моите предварителни читатели:

Ейдан Пол Канаван, Шарън Сасаки, Дарън Търпин, Уилям и Хейзъл Хънтър и Бария Ахмед.

Крепост Пурейк

Аномандър

Андарист

Силхас Руин

Келарас

Празек

Датенар

Крепост Дракони

Драконъс

Айвис

Спайт

Енви

Малис

Аратан

Раскан

Сагандер

Крепост Тула

Хиш Тула

Рансепт

Сукул Анкаду (заложник)

Дом Инис

Джаен Инис

Енесдия

Кадаспала

Крил Дурав (заложник)

Дом Дурав

Спинок Дурав

Фарор Хенд

Крепост Хуст (и легион)

Хуст Хенаралд

Калат Хустаин

Финара Стоун

Торас Редоун

Галар Барас

Ейбара Делак

Коря Делат

Нерис Друкорлат

Сандалат Друкорлат

Орфантал

Вренек

Нерет Сор

Вата Урусандер

Оссерк

Хун Раал

Рисп

Севег

Серап

Ренар

Гурен

Офицери от легиона на Урусандер

Скара Бандарис1

Илгаст Ренд

Халид Бахан

Естала

Кагамандра Тюлас

Шаренас Анкаду

Тейт Лорат

Инфайен Менанд

Пограничните мечове

Ринт

Виле

Ферен

Галак

Лаханис

Традж

Цитаделата

Синтара

Емрал Ланеар

Ендест Силан

Седорпул

Райз Херат

Легил Бехуст

Шейките

Шеканто Деран

Магьосник Реш

Капло Дриим

Скеленал

Вещица Сувера

Азатанаите

Гризин Фарл

Килмандарос

Секул Лат

Ерастас

Каладън Бруд

Т’рисс

Джагът

Гуглата (Качулатия)

Готос

Хаут

Варандас

Други

Грип Галас

Харал

Нарад

Бурса

Олар Етил

Тайст: Крепости, Велики и малки домове, Жреческо съсловие и Двор

… тъй че ти ме намери и искаш да научиш сказанието. Когато поет заговори за истина на друг поет, каква надежда има истината? Да те попитам следното тогаз. Намира ли човек спомен в измислицата, или ще съзреш измислица в спомена? Кое от двете се кланя в раболепие пред другото? Ще бъде ли претеглено величието единствено в подробностите? Навярно, стига подробностите да съставяха цялата тъкан на света, стига темите да не бяха нищо повече от съчетаване на списъци, съвършено подредени и безупречно предадени. И стига да коленичех пред измислицата, сякаш е съвършено изваяният спомен.

Приличам ли на човек, който би коленичил?

Няма единствени сказания. Нищо, което изпъква със своята единственост, не заслужава да се гледа. Двамата с теб знаем това. Бихме могли да съставим хиляда свитъка, изреждащи живота на онези, които вярват, че всеки от тях е и начало, и край, онези, които вместват целостта на вселената в дървени кутийки, а сетне ги пъхат под мишница — виждал си ги да минават покрай теб, сигурен съм. Имат къде да отидат и където и да е това място, е, то се нуждае от тях, и ако не се сбъдне съдбоносното им пристигане, то мястото ще престане да съществува, разбира се.

Циничен ли е смехът ми? Подигравателен? Въздишам ли, напомням ли си за пореден път, че истините са като семена, скрити в пръстта, и грижиш ли се за тях, кой би могъл да каже що за живот ще избуи пред очите ти? Предричането е глупост, войнствените уверения — жалки. Но всички тези аргументи вече са зад нас. И да сме ги изричали някога пламенно, било е отдавна, в друг век, когато и двамата бяхме по-млади, отколкото мислехме, че сме.

Това сказание ще бъде за самата Тиам, същество с много глави. Присъщо ми е да нося маски и да говоря с множество гласове през устни, които не са мои. Дори докато имах зрение, да виждам през две очи бе като изтезание, защото знаех — можех да го усетя в душата си, — че ние, с единственото си зрение, пропускаме повечето от света. Не можем да го избегнем. Това е препятствието ни пред разбирането. Може би единствено поетите искрено негодуваме против това състояние на битието. Все едно. Каквото не си спомня, ще измисля.