Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

Тътенът на конски копита се приближи в смътната светлина на слънчевия изгрев — светлина вечно приглушена от близостта на Крепостта до ядрото на властта на Майка Тъма, — звукът се усили, после прокънтя под сводестия портал и отекна с грохот в каменния двор. Червена глина от пътя навън пръсна по плочника. Извил врат от здраво стегнатите юзди в облечените в метални ръкавици ръце на своя господар, бойният кон Каларас застина на място, задъхан и с плувнали в пяна гладка черна шия и гърди. Гледката стъписа притеклите се бежешком коняри.

Грамадният мъж, собственик и господар на този страховит звяр, слезе на земята, остави юздите да висят и прекрачи без думи прага на Големия дом. Домашните слуги се пръснаха като пилци от пътя му.

И най-малък намек за чувство нямаше на лицето на господаря, ала това бе подробност добре позната и не неочаквана. Драконъс не издаваше нищо и може би тъкмо загадката в тези толкова тъмни очи бе вечният източник на неговата власт. Образът му, изваян от четката на великолепния живописец Кадаспала от дома Инис, вече господстваше на най-видното място в Залата на портретите в Цитаделата: наистина само ръка на гений би успяла да улови неведомото в облика на Драконъс, намека за нещо отвъд съвършенството на чертите му на Тайст, дълбочината зад доказателството за чистата му кръв. Беше образ на властелин във всяко отношение — освен по титла.

Аратан стоеше до прозореца на Старата кула: бе дошъл тук веднага щом чу камбаната, възвестила предстоящото завръщане на баща му. Гледаше как Драконъс нахлу в каменния двор, без очите му да пропускат нищо, вдигнал ръка към устата си: хапеше кожа и късчета нокът от пръстите си — връхчетата бяха червени бучки, подути и мокри от вечната слюнка, и кървяха понякога, цапаха нощем чаршафите. Проследи движенията на Драконъс, когато грамадният мъж слезе от коня, остави го небрежно на грижите на конярите и закрачи към входа.

Триетажната кула господстваше над северозападния ъгъл на Големия дом, главният вход бе отдясно, скрит от поглед от прозореца на горния етаж. В мигове като този Аратан се стягаше, затаил дъх, напрягаше всичките си сетива за мига, в който баща му ще прекрачи прага и ще стъпи на твърдите голи камъни в преддверието. Изчакваше за промяна във въздуха, за потръпване в древните стени на зданието, за самия тътен от присъствието на господаря.

Както винаги, нямаше нищо такова. А Аратан така и не знаеше дали грешката е у него, или пък силата на баща му е затворена вътре във внушителната му осанка и зад непогрешимите му очи, сдържана от воля, граничеща със съвършенство. Подозираше първото — виждаше как реагират другите, изопването на лицата сред знатните, боязливото свеждане на очи от тези с по-низш сан, а и как понякога двете реакции воюват една с друга у един и същи индивид. Драконъс внушаваше страх по непонятни за Аратан причини.

Всъщност той и не очакваше повече от себе си по този въпрос. Беше незаконен син в края на краищата, дете, родено от майка, която така и не познаваше и чието име никога не бе чувал да споменават. През седемнайсетте си години живот се бе оказвал в една и съща стая с баща си най-много двайсетина пъти. Със сигурност не повече — и Драконъс нито веднъж не го беше заговарял. Не беше привилегирован да се храни в голямата трапезария. Възпитаваха го частно и го учеха да борави с оръжия заедно с новобранците от Домашните мечове. Дори през дните и нощите след като едва не се удави, в деветата си зима, когато пропадна в леда, за него се грижеше лечителят на стражата и никой не го посети, освен трите му по-малки сестри, които надникнаха през вратата — три закръглени ококорени личица — и веднага побягнаха с писъци по коридора.

Годините същата реакция, щом го видеха, го беше накарала да повярва, че е неописуемо грозен, убеждение, заради което бе придобил навика да крие лицето си с ръце, и скоро целувката на собствените му пръсти се бе превърнала в единственото му осезаемо утешение. Вече не мислеше, че е грозен. Просто… невзрачен, незаслужаващ да бъде забелязван от когото и да е.

Макар никой да не говореше за майка му, Аратан знаеше, че тя му е дала името. Предпочитанията на баща му бяха много по-жестоки. Самоубеждаваше се, че помни майката на сестрите си — мрачна едра жена със странно лице, която или беше умряла, или си беше заминала скоро след като бе отбила тризначките, които бе родила, но едно по-късно подхвърляне от страна на учителя Сагандер намекваше, че жената, която е запомнил, е била дойка, вещица от Бягащите псета, които живееха оттатък Самотната обител. Все пак предпочиташе да мисли за нея като за майката на момичетата, твърде добра, за да им даде имената, които имаха сега — имена, които според Аратан тегнеха на всяка от сестрите като проклятие.