Реджи в дупка — животът на зверчето бива търпян, докато присъствието му не стане досадно, и тогава пускат псетата в тунела под земята, из лабиринтите, и някъде там долу реджи го разкъсват, раздират го на парчета. Или го измъкват навън, където чакат копия и мечове, жадни да вземат живота му.
Тъй или иначе, съществото явно нямаше толкова ум, за да оцени дадените му привилегии.
Всички уроци, които Сагандер изнасяше на Аратан, кръжаха като вълци около слабостта и подобаващото място на прокълнатите с нея. Не, Аратан не беше тъпак. Разбираше го много добре.
И един ден щеше да нарани Драконъс по начин, който все още не можеше дори да си въобрази. „Татко, вярвам, че съм твоята слабост.“
А сега, докато бързаше след Малис, стиснала го здраво за китката, вдигна другата си ръка към устата и задъвка.
Докато чакаше пред вратата, учителят по оръжия Айвис избърса потта от челото си. Повикването бе дошло, докато беше в ковачницата и наставляваше майстора железар как правилно да наточи ръба на меча. За хората с кръвта на Хуст казваха, че познават желязото все едно са го сукали стопено от майчината си гръд, и Айвис нямаше никакво съмнение по този въпрос — ковачът беше опитен и майстореше чудесни оръжия, но в жилите на Айвис течеше кръвта на Хуст по бащина линия и макар да се смяташе за войник от глава до пети, можеше да чуе повреден ръб още докато мечът излиза от ножницата си.
Майсторът железар Джайлал го понесе съвсем добре, макар че никога не можеше да се знае със сигурност, разбира се. Наведе глава и замърмори извинения, както подобаваше за по-низшия му ранг, а докато Айвис си тръгваше, чу как едрият мъж изрева на чираците си — никой от които не беше по какъвто и да било начин виновен за некачествения ръб, след като последните етапи от направата на оръжие бяха винаги от ръката на майстора железар. След тази тирада Айвис разбра, че ковачът няма да обърне злобата си към него.
Сега, докато чакаше пред Залата на кампаниите, си каза, че потта, щипеща очите му, е заради четирите пещи в ковачницата и ужасния ѝ въздух, изпълнен със зной и нажежени пръски метал, с въглищна прах и дим, с трескавите усилия на работниците, докато се бореха да изпълнят възложеното за деня.
Бездната знаеше, ковачницата не беше кой знае какво, но все пак бе постигнала впечатляваща бързина на производство през последните два месеца и нито един новобранец, дошъл във Великия дом, не оставаше без броня или оръжие за дълго. А това много улесняваше задачата му.
Но сега господарят се беше завърнал неочаквано и Айвис ровеше в ума си за възможната причина. Драконъс беше уравновесен мъж, не беше склонен да действа безразсъдно. Притежаваше търпението на камък, но всички знаеха колко рисковано е да го оскърбят. Нещо го беше върнало във Великия дом и тежката нощна езда нямаше да го е оставила в добро настроение.
А сега и повикването, само за да го оставят да чака пред вратата. Не, нищо нормално нямаше в тези работи.
Чу стъпки, вратата щракна, едното крило се открехна и Айвис видя Домашния учител, Сагандер. Старият схолар приличаше на човек, когото са уплашили и който все още се мъчи да превъзмогне страха. Погледна Айвис в очите и кимна.
— Капитане, господарят иска да ви види.
Само това и нищо повече. Сагандер го поведе по коридора. Вървеше все едно се бе състарил с шест години през последните няколко мига. При тази мисъл Айвис се укори. Много рядко виждаше учителя, понеже той спеше до късно сутринта и често последен си лягаше посред нощ — значи нямаше защо да си въобразява, че Сагандер е нещо повече от притеснен от ранната среща, а скованата походка може би беше разбираема и присъща за старостта толкова рано сутрин.
Айвис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пристъпи в залата.
Старото име на това помещение бе придобило ново значение, но кампаниите отпреди десетилетия бяха водени срещу външни врагове. Този път единственият враг бяха взаимно изключващите се амбиции на Крепостите и Великите домове. Ковачницата на господаря не беше нищо повече от разумна предпазна мярка напоследък. Освен това Драконъс бе Консорт на Майката Тъма и нямаше нищо необичайно в това да усилва попълнението на Домашните мечове, които вече отстъпваха по мощ само на гвардията на самата Майка Тъма. По разбираеми причини други Крепости не гледаха с голямо въодушевление на военното укрепване на Дома на Драконите.
Политиката по въпроса не представляваше особен интерес за Айвис. Неговата задача беше да обучи тази скромна армия.
Читать дальше