Стивън Ериксън: Ковачница на мрак

Стояха един до друг, загледани над равнина, където в отговор на зова на Качулатия се бяха събрали хиляди. „Не, не хиляди. Десетки хиляди. Джагът, Тел Акаи, Бягащи псета… изгубени души, скърбящи души, всички до една. И идват още.

О, Качулати, знаеше ли го? Могъл ли си дори да си представиш такъв отговор?“

— И Готос не каза нищо повече?

Аратан поклати глава. „Но когато го намерих отново, седнал на стола си, видях, че плаче. Децата лесно се разплакват. Но плачът на старците е различен. Може да разбие един детски свят, както нищо друго не може. А тази сутрин аз отново съм дете.“

— Не — отвърна той. — Нищо повече.

Не бях сред тях, Фишер кел Тат. Съжалявам. Той вдигна знаме на скръб, но в онзи критичен момент лорд Аномандър не бе готов да го види. Бяха много далече. Бяха пленени в собствения си живот. Твърде много и твърде жестоки бяха потребностите, които ги изтезаваха.

Но помисли над това. Под такова знаме няма край за онези, които са го вдигнали, не от тежестта на провала, а от проклятието на оцеляването. Срещу самата смърт, единственият легион, превърнал я във враг, е легионът на живите.

Виж тази армия. Тя е обречена.

Все пак, макар и слепец, в този момент не мога да не видя блясъка в очите ти, приятелю. Пламтиш със зноя на поета, докато си представяш това войнство, така смълчано и толкова решително, тъй безнадеждно и тъй… бляскаво.

Нека спрем сега това сказание.

Време е, казвам, двама стари мъже да заплачат.