Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

— Искаме да яздим с вас, сър — каза един от войниците.

— До крепост Седис?

— Да, сър.

Скара Бандарис ги изгледа с крива, горчива усмивка.

— Само глупци яздят с мен, приятели.

„Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.“

Като слова на богинята ѝ, предписанието беше оскъдно и Емрал Ланеар бе объркана. Беше в личната си стая. Беше отпратила жриците и сега беше сама със замъгленото си отражение, толкова неподвижно в огледалото. Както се полагаше за вярна последователка, беше врекла своята преданост с крехката надежда за ответни дарове и макар тази идея, изразена с такава глупава откровеност, да разголваше едностранната сделка, каквато беше вярата, вече нямаше никакво настроение за преструвки. Всичко смътно и неясно можеше да си остане в огледалото, където всяко петно беше благослов, и тя бе готова да го остави така.

Все пак лицето, което виждаше пред себе си, не беше ведро отражение.

Нямаше край иронията, ако казаното от Аномандър за Синтара беше вярно. Красотата на младостта можеше да понесе откровението на светлината, докато загубата ѝ от състаряването с охота приемаше мрака. Ето защо тези две Висши жрици бяха добре поставени на полагащите им се места и макар Емрал да изпитваше горчивина от осъзнаването коя от двете страни обитава самата тя, нищо не можеше да се направи по въпроса. Тъмнината поне беше вечна в дара си да прикрива. През следващите векове Синтара със сигурност щеше да проклина онова, което светлината ѝ разкриваше.

Но сега двете стояха една срещу друга, готови за сблъсък, който нито една от двете страни не можеше истински да спечели. „В смъртта на едната смисълът на другата се губи. Трябва ли да добавя тази истина към скромното ни Свето писание? Може би като бележка под линия, не толкова изящно изписана, нещо, направено припряно или навярно със съжаление.“

Ако светите слова не можеха да предложат отговор на отчаянието, каква полза имаше от тях тогава? Ако така разкритите истини не носеха отплата, то тяхното изричане не беше нищо повече от проклятие. „А ако отплата не може да се намери в тленния свят, тогава сме подтикнати към бездействие и безразличие. Ще обещаеш ли на една душа награда, заровена в предположения? Трябва ли да се пресягаме през живота си, но никога да не докосваме? Трябва ли да мечтаем и да се надяваме, но никога да не знаем?

Висша жрице, превърни своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото.“

Такава посветеност не обещаваше награда. Правеше всяка поза жалка и самотна. Откровението водеше до празнота, в която вярата бе обречена да затъне. „Но пък навярно с това предписание тя цели точно такова откровение: че макар отвътре да сме светлина, отвън няма нищо освен мрак.

Синтара, стоим една срещу друга като врагове. Но се чудя дали и това не е богохулна самонадеяност.“

Намръщи се и извади приборите си за писане. Реши, че е време за инициативи.

Шум от забързани крака и рязко почукване на вратата я стреснаха. Тя стана и оправи халата си.

— Влез.

За нейна изненада се появи не жрица, а историкът Райз Херат.

— Висша жрице, моля ви, елате с мен.

— Къде?

— На двора — отвърна той. — Става магия.

— Какво?

— Моля ви. Емрал, там има мрак, непроницаем мрак и… — Райз се поколеба. — Висша жрице, този мрак кърви .

Докато крачеха към двукрилата входна врата, Емрал чуваше смътни писъци, през които се врязваха виковете на някой, който се опитваше да усмири паниката на двора.

— Историко — каза тя, — това спокойно би могло да е заклинание на Майка Тъма, тъй че едва ли е повод някой да се страхува.

— Вашата поява и поведение би могло да внуши тази мисъл, висша жрице — отвърна Райз. — Точно затова ви потърсих.

— Но не вярваш, че е на Майка Тъма, нали?

Той я погледна и лицето му пребледня.

— Когато дойдох при вратата ви, признавам, жадувах за утешителен отклик от вас на вестта, която съобщих.

— Но след като го нямаше?

Той само поклати глава.

Излязоха навън. Хората се бяха отдръпнали уплашени от ставащото в центъра на двора, а от входа на цитаделата самите порти вече не се виждаха, заличени от непроницаемата тъмнина. Петното изпълваше въздуха, черно и кипнало, с пипала, които се изсипваха надолу и се гърчеха по каменните плочи. И нарастваше, и мракът струеше от него, докато не скри кулите на портата и платформите, по които стояха замръзнали от ужас Домашни мечове.