Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

Не водеха разговор. От тримата само Келарас имаше абаносовия цвят, останал от пребиваването му в Залата на Нощта, и това, изглежда, създаваше напрежение между тримата — все едно, че самата вярност не беше по-дебела от кожа.

Грип се върна с коня на Аномандър и своя и каза:

— И двата бяха оставени оседлани.

— Бедата е вкус — каза Хиш, — който никой не харесва, но никой не може да избегне.

Чул думите ѝ, Датенар изсумтя насмешливо.

— Плачете за края на света, милейди, когато и конярите сън не ги хваща. — Направи широк жест. — Вижте обърканото ни състояние в този двор и си представете същото в цял Куралд Галайн. Много съм мислил за гражданската война във времената, довели до това, но нито веднъж не си бях представял, че ще е толкова обгърната от смут.

— Липсата на сигурност те кара да посегнеш за меча си — отвърна Хиш. — Всички атакуваме от позиция на страх.

Преди Датенар да успее да отговори, лорд Аномандър се появи на входа, дойде при тях и посегна за юздите на коня си.

— Капитани — обърна се към своите Домашни мечове, — тръгвате веднага на юг, към легиона Хуст. Придружете ги в марша им към Карканас. Помолете командир Торас Редоун да направи лагер на северната страна на града и се погрижете за снабдяването на легиона.

Тримата яхнаха конете и тръгнаха без повече думи.

— Е, Грип…

— Две думи, моля — намеси се Хиш.

Аномандър се поколеба, после въздъхна.

— Добре. Не искам да бъда груб, лейди Хиш, но тръгвам да намеря Андарист и не мога да предвидя колко дълго ще отсъствам от Карканас. Това буди нетърпение.

— И страх да не останете сам също така, струва ми се, лорд Аномандър.

Той се намръщи.

— Грип ви сподели желанието си да бъде с мен и вие му отказахте. Никога не съм ви молила за нищо, лорд Аномандър, до този момент. Ето ме сега пред вас, и моля. Не направи ли той достатъчно за вас? Не даде ли достатъчно от живота си в служба на вас?

Грип пристъпи към нея отчаян.

— Обич моя…

Но и Аномандър, и Хиш вдигнаха ръце да го спрат.

— Лейди Хиш — каза Първият син, — Грип Галас не е отправял към мен такава молба.

Хиш се извърна към Грип.

— Истина ли е? Не си успял в тази единствена молба към господаря си?

— Прости ми — каза мъжът и наведе глава. — Господарят ми каза, че има належаща нужда от мен.

— Да — рече Аномандър. — Но вече разбирам колко невнимателни бяха думите ми. Лейди Хиш, извинете. Срам ме е, че бяхте доведена до това от моята безчувственост. Молите ме за съгласие, но аз ви моля да оттеглите молбата си.

Хиш го зяпна онемяла.

След това Аномандър се обърна към Грип Галас.

— Стари приятелю, от дълго време ми служиш, с доблест и с чест. Като мой най-верен слуга, опирал съм се на твоето рамо и ни веднъж не чух от теб да се оплачеш. Превързвал си раните ми на бойното поле. Поправял си грешките на непохватната ми младост. Наистина ли вярваше, че сега, в този угрижен ден, отново бих те дръпнал здраво на тази каишка? Всички сме изтощени от скръб и сякаш всяко нежно чувство лежи оголено и тръпнещо пред гора от ножове. Грип Галас, стари приятелю, твоята служба към мен свършва тук и свършва сега. Спечелил си сърцето на жена, която е изумителна във всичко. Ако любовта се нуждае от разрешение, давам го. Ако бъдещето ти с лейди Хиш може да бъде подкрепено с всякаква жертва в моите възможности, давам я. — Погледът му се спря на Хиш Тула. — Нищо не трябва да се иска и нищо не трябва да се отстъпва от вас, милейди. Точно в този ден любовта ще бъде възмездена. — Метна се на седлото. — На добър час, приятели. Приключихме тук.

И подкара към портата, а Грип Галас зяпна след бившия си господар. Вдигна ръка и сякаш затърси с нея във въздуха.

Хиш се доближи и стисна тази ръка, после усети как част от тежестта му се отпусна на нея.

— Проклет глупак — промълви тя. — Мислех, че го познаваш.

Гората тук се беше предала. Оставила беше дървеса като скелети, израснали от блатните треви, и гниещи корени, загърнати в мъх. Черна вода обкръжаваше всяко хълмче, а по-малките островчета бяха от туфи трева и тръстики. Въздухът миришеше на развала и гъмжаха насекоми.

Бяха вдигнали лагер в края на тази заблатена земя, стигнали дотук в бягството си от юг. Димяха десетина огъня, подклаждани с трева, която изпълваше въздуха с дим, за да гони хапещите насекоми. Нарад седеше до един от тях с насълзени очи.

Бяха престъпници, вървящи в смълчана колона, и той бе последният в тази колона, последният, лишил от благочестие тази окаяна сган. Крещящата му грозота бе зацапана от дим, нахапана от мухи и мръсна, и той се чувстваше съвсем на място тук.