Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

Усети, когато тъмнината се изсипа извън стените на Цитаделата и потече като порой по вътрешния двор. Щом стигна до повърхността на реката, Гризин потръпна от труса, който прониза водата, и чу в ума си окаяния вой на речния бог, докато мракът прекършваше преградата и се изливаше в дълбините. Този вой премина в смъртен вик и след това затихна. И реката потече в Нощта.

Тъмнината бързо се разпростря из цял Карканас.

— Чудехте се на присъствието ми тук — заговори той на богинята, седяща на трона. — Чудехте се за моята роля. Не можех да ви позволя да проговорите. Тишината се нуждаеше от… защита. Простете ми. — Вдигна ръка към нея. — Ще намерите силата да устоите на притеглянето ѝ. Тази сила ще дойде от преклонение и от любов. Но най-вече ще дойде от равновесието, което очаква всички нас. Уви, постигането на това равновесие, така отдавна закъсняло, ще е трудно.

— Какво равновесие? — попита тя с глас, станал хриплив от писъците ѝ на отрицание, от безпомощните ѝ викове против онова, което правеше любимият ѝ. Против онова, което вече бе направил.

— Всички сили са подредени в противопоставяне, Майко Тъма. Тъкмо това напрежение втъкава нишките на съществуването. Дори Бездната съществува в отговор на нещо — на нас. На вас, на мен и всяко друго разумно същество на този и на всеки друг свят. Да говоря ли за богове и за тяхното господство над по-низши същества? Няма. Такава йерархия не означава много. Всички ние трябва да стоим от тази страна на Бездната и да правим каквото можем от думи и мечти, от страсти и амбиции. Боговете са извисени само в дързостта на своите спорове.

— Речният бог е убит. — Тя вдигна ръце и скри лицето си в тях.

— Един загубен спор — отвърна Гризин Фарл. — И да, искрено скърбя.

Иззад шепите си тя попита:

— Какво ще стане с Отреклите се?

— Не мога да кажа, Майко. Може би ще вървят по брега във вечен копнеж за света, който са изгубили.

Майка Тъма потръпна, а после бавно смъкна ръцете си. Плъзнаха се по облегалките на трона и се вкопчиха в изящно извитите им краища. Пое си дълбоко дъх.

— И сега?

— Лорд Драконъс ви донесе своя дар, своята сила. Той е първият азатанай, сторил това единствено за обитателите на своето владение. — Гризин Фарл помълча. — Не знаех, че децата ви са в неведение за истинската природа на Консорта.

Погледът ѝ стана твърд.

— Майките имат тайни.

След дълго мълчание той кимна.

— Не винете Драконъс. Всичко, което става, бе започнато от друг азатанай. — Поклати глава. — Моите извинения. Лицемеря. Всички имаме пръст в това. Така наречената Т’рисс, която влезе и след това излезе от морето Витр. Моите собствени деца… но най-вече е на К’рул, който се отзова на почитта с щедрост. Който, затрупан от молитви, изписани с пролята кръв, им даде отговор. Но силата, която отстъпи, не беше само за онези, които го почитаха. Той я отдаде безвъзмездно, на всички. С това се раждат нови чародейства, Майко Тъма. С това противостоящите сили получават имена и аспекти. Получават сфери на влияние. Буря очаква всички ни, Майко Тъма. За да спаси вас… за да спаси децата ви, които ви почитат, Драконъс направи само каквото бе нужно. Порталът на Куралд Галайн сега е ваш и над Нощта вие вече имате власт.

— И моят любим просто ще отстъпи встрани? — Във въпроса ѝ имаше злъч.

— Поднасянето на дарове е отчаяно начинание, Майко Тъма. Сигурен съм, че не бях единственият, който предупреди за това. Обуздайте този прилив на гняв в сърцето си, моля ви. Той направи каквото направи от любов.

— Както и този К’рул, несъмнено.

Гризин Фарл кимна.

— А какво му струваше, азатанай?

— Разказът за това все още е недовършен, Майко.

— Значи кръвта продължава да тече.

Гризин Фарл се сепна, а след това кимна.

— Крайно уместно описание.

— Сега той идва при мен. Ще останеш ли да видиш срещата ни?

— Майко Тъма, боя се, че тук вече не остана нищо за защита.

Жестът, с който го освободи, беше небрежен. Гризин Фарл се поклони и напусна Залата на Нощта.

Спря в коридора. „Забравих да я предупредя. С раждането на един портал ще има и други.“

Конете дишаха с усилие отровния въздух.

Бяха чули гръмовен тътен, все едно самият въздух се беше процепил, и след като оседлаха припряно конете си, бяха напуснали бивака между канарите много над бреговата линия и бяха тръгнали да подирят източника на този ужасен звук.

Вече три дни Спинок и другите в отряда проучваха крайбрежието, като се движеха между десетки мъртви и издъхващи чудовищни същества, две от които не си приличаха. Макар и да бяха родени от Витр, всяко от тях бе закърмено с мръсно мляко и морето, в което бяха намерили своя дом, се беше нахвърлило върху тях с неистов глад. Съществата изпълзяваха от сребристите води разкъсани, кървящи, с провиснали хълбоци, с оголени кости и премазани от непоносимия натиск. И въпреки това не умираха бързо.