Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

— В сънищата ми тя все още умираше.

— Боя се, че истината за това е у всички нас — каза Аномандър. Подмина го и пристъпи вътре. — Андарист? Дойдох, за да се откажа от мъстта…

Но онзи, който се надигна от камъка на домашното огнище, не беше Андарист. Беше огромен мъж с наметало от козина.

Ендест стоеше и гледаше, а кръвта от дланите му капеше по камъните на гроба на Енесдия.

Лорд Аномандър закрачи напред и спря пред непознатия.

— Камъкът на огнището? — попита Първият син.

— Изтерзан — отвърна с дълбок глас мъжът. — С доверието е злоупотребено и петната кръв не могат да бъдат отмити от всичко, сполетяло това място.

— Тогава… защо си дошъл?

— Обвързани сме, Първи сине. Чаках те.

— Защо?

— За да защитя своя дар.

— Да защитиш? От мен? Няма да наруша това доверие — въпреки всичко, което Андарист ми отрича. Ще го намеря. Ще поправя това.

— Боя се, че не можеш, Аномандър. Но знам, че ще се опиташ.

— Стой тогава тук, азатанай, до смъртта на сетния ден! Защитавай тази подигравка на благодат, така съвършено изваяна от ръцете ти!

— Обвързани сме — повтори азатанаят, без изобщо да се смути от изблика на Аномандър. — По пътя си тепърва ще ме намираш до себе си.

— За жалост.

Огромният мъж повдигна рамене.

— Вече споделяме нещо.

Аномандър поклати глава.

— Не си ми приятел, Каладън Бруд. И никога няма да бъдеш. Не мога дори да съм сигурен дали твоят дар не е проклятието в сърцевината на всичко, което се случи тук.

— И аз, Аномандър. Друго нещо споделяме.

Ръката на Първия син се стегна на дръжката на меча му.

Но азатанаят поклати глава.

— Не е сега времето, Аномандър, да вадиш това оръжие, и не е мястото тук. Виждам жрец зад тебе. Виждам в дланите му силата на Майка Тъма и кръвта, която пуска тя сега, и с това сделката на вярата е сключена.

— Не разбирам…

— Лорд Аномандър, тя вече има силата на азатанай. Тази сила е родена от кръв и в раждането на бог или богиня точно тази същност трябва да бъде отдадена първа. А вие, които ще бъдете нейни чеда, ще отдавате своята в отговор. И с това Мракът е изкован.

— Не съм сключвал такава сделка — отсече Аномандър.

— Вярата не се интересува от сделки, Първи сине.

— Тя не ми е оставила нищо!

— Оставила те е на мира. Направи от свободата си каквото поискаш, Аномандър. Направи с нея каквото трябва.

— Бих сложил край на тази гражданска война!

— Тогава го сложи. — Каладън Бруд пристъпи към него. — Ако помолиш, лорд Аномандър, ще ти покажа как.

Аномандър видимо се поколеба. Погледна през рамо към Ендест, но жрецът бързо наведе очи и видя, че надгробните камъни са станали пурпурни. Изведнъж се почувства слаб, смъкна се на колене и се хлъзна по тях.

А после чу, сякаш от много далече, как лорд Аномандър попита:

— Каладън, ако поискам това от теб… да ми покажеш как… ще има ли мир?

А азатанаят отвърна:

— Ще има мир.

Аратан стоеше до прозореца на най-високата кула след тъй наречената Кула на омразата. Утринната слънчева светлина го обливаше.

Чу как зад него Коря се надигна в леглото.

— Какво има? — попита тя.

— Извинявай, че наруших така съня ти — каза той.

— За първи път ми се случва, Аратан. Млад мъж да нахлуе в стаята ми, без дори да почука на вратата и без да забележи, че съм гола! О, не! Вместо това тича до прозореца и стои там.

Той я погледна през рамо.

— Какво толкова има навън? — попита тя. — Само една огромна равнина и срутени кули. Виж ни. — Стана от леглото и загърна със завивката стройното си тяло. — Живеем в пустош, с един окаян джагът за компания и мрачна гледка във всички посоки. Не ме ли намираш за привлекателна поне?

Той я изгледа, после каза:

— Дори за много привлекателна. Но не ти вярвам. Моля те, не го казах като обида.

— Нима? Много има да се учиш.

Той пак се обърна към прозореца.

— Какво толкова те очарова в тази гледка? — попита тя.

— Тази сутрин Готос ме събуди със загадъчни думи.

— Е, нищо ново, нали?

Аратан сви рамене.

— Но загадката получи отговор.

Чу стъпките ѝ, а след това тя застана до него. Погледна равнината навън и ахна.

След дълго мълчание отрони:

— Какво ти каза Господарят на Хейт, Аратан?

— Каза: „Той е такъв глупак, че се боя, че сърцето ми ще се пръсне.“

— Това ли ти каза?

Аратан само кимна.

— Хаут казва… че вече има портал.

— Път към селението на мъртвите, да. Гуглата е решил да го вземе.

— За да води невъзможната си война. — Коря въздъхна. — О, Аратан, как може да не ти се пръсне сърцето, като видиш това?