Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

— Но животецът им, милорд, все пак тръпне на олтарите ни. Ако не им заповядваме с примка и стрела, говорим им достатъчно красноречиво с огън и дим.

— Ще смъкнеш ли качулката си, жрецо, за да мога да те видя?

— Простете, милорд, но ви моля за снизхождение. Не знам дали ме чака наказание, но това пътуване е трудно за мен и не бих го споделил поради страх от егоистични мотиви.

— Значи избираш да вървиш сам и да останеш непознат. — Лорд Аномандър въздъхна. — Завиждам ти за привилегията. Знаеш ли крайната си цел?

— Мисля, че да, милорд.

— На този път ли е?

— Малко встрани.

Нещо се промени в гласа на Първия син, когато попита:

— И близо ли е?

— Не е далече, милорд.

— Ако опиша търсенето си като спирала — каза Аномандър, — сега се приближавам до мястото, където вярвам, че тя свършва. Мисля, жрецо, че отиваме при един и същи олтар. Ще направиш ли от него светилище?

Въпросът изненада Ендест. Той затвори торбата с разтреперани пръсти и я върна на Аномандър с благодарен поклон.

— Не ми беше хрумвало такова нещо, милорд.

— Ръцете ти наранени ли са?

— Не повече от душата ми, милорд.

— Млад си. Послушник?

— Да.

Продължиха мълчаливо. Стигнаха до пътеката към имението на Андарист, с изгоряла трева от двете страни и голите като скелет останки на изгоряло от пожара дърво.

— Не мисля — каза Аномандър, — че бих приел с радост едно освещаване там, послушнико, дори да можеше да го дадеш. А ти не можеш. Единствената свята вещ в развалините пред нас е един изваян от азатанай камък на домашното огнище, а се боя, че ще стигна до него и ще го намеря счупен.

— Счупен ли, милорд?

— Също така се боя — продължи Аномандър, — че няма да намеря брат си там, а не мога да се сетя за никое друго убежище, което би могъл да потърси. Казаха ми, че е избрал дивата пустош за своята скръб, а не мога да се сетя за по-голяма пустош от къщата, където умря любовта му.

Ендест се поколеба, след това си пое дълбоко дъх. Оставаха само десетина крачки до пътеката.

— Лорд Аномандър — каза той и спря, с наведена глава. — Майка Тъма я благослови.

— Коя?

— Девицата. Енесдия от дома Инис, милорд. В очите на нашата богиня онова дете сега е Висша жрица.

Гласът на Аномандър изведнъж стана твърд като желязо.

— Благословила е труп?

— Милорд, може ли да попитам къде са погребани останките ѝ?

— Под камъните на пода, жрецо, на прага на къщата. Брат ми настоя и щеше да разкърти камъните с голи ръце, ако не го бяхме сдържали. За жалост имаше доста припряност в това разкопаване. Баща ѝ лежи под земята при входа, а до него е тялото на заложника Крил Дурав. Домашните мечове лежат в кръг около къщата. Жрецо, Майка Тъма никога не е искала душите на мъртвите.

— Не мога да кажа, че вече ги иска, милорд.

— Какво те доведе тук?

— Видения — отвърна Ендест. — Сънища. — Вдигна ръце. — Аз… нося нейната кръв.

Изричането на тези думи отприщи мъката на Ендест и той падна разплакан на колене. Болката го заля на вълни, черни като най-черната нощ, и той чу собствения си глас, накъсан и хлипащ.

А след това лорд Аномандър беше до Ендест, коленичил и с ръка около раменете му. Когато заговори, сякаш не говореше на него.

— Защо прави тя това? Колко рани ще ни накара да носим? Няма да го приема. Майко, щом искаш да споделим твоята вина, погледни към мен. Ще я поема върху себе си и ще я позная като своя добра спътница. Но ти караш всички свои деца да носят бремето на твоето наследство. — Засмя се горчиво. — А какво окаяно семейство сме!

Помогна на Ендест да се изправи и каза:

— Опри се на мен, жрецо. Тези последни стъпки ще направим заедно. Ще отпуснеш ръце на черните камъни, белязали нейния гроб, и ще оставиш петната на нейната кръв. Висша жрица ще бъде, да. Майката знае, тя бе използвана като такава.

Горчивината на тези думи покърти Ендест и колкото и извратено да беше, той извлече от тях сила и подновена крепкост.

Заедно закрачиха по черния път.

А после Ендест видя полукръга от ниски могили прясно натрупана пръст. Видя фасадата на къщата и входа, зеещ без врата. Видя могилата с гробовете на лорд Джаен и Крил Дурав. Всичко това вече беше виждал в сънищата си. Приближиха се смълчани.

Кръв потече отново от дланите на Ендест и закапа силно, щом стигнаха до входа на къщата.

Лорд Аномандър спря и каза:

— Някой чака вътре.

Камъните на пода зад прага бяха разкъртени, неравни и зацапани с пръст, с отпечатъци на длани по тях. Като видя това, Ендест отново спря и промълви: