Стивън Кинг: Зъл мрак, угаснали звезди

Този разговор се проведе на прашното ни дворче между къщата и хамбара, а нейната представа за справедливост сложи край на дискусията. Арлет прекоси двора с енергична крачка, вдигайки прах с изящните си градски обувки, влезе в къщата и затръшна вратата. Хенри се обърна и ме погледна. В ъгълчето на устата му имаше кръв, а долната му устна се подуваше. Очите му пламтяха с онзи суров, чист гняв, който само подрастващите могат да изпитват. Това бе гняв отвъд всички норми и представи. Той безмълвно кимна. Аз също му кимнах. Изглеждах по-мрачен от всякога, ала Заговорникът в мен злостно ликуваше.

Тази плесница беше подписала смъртната й присъда.

Два дни по-късно, Когато Хенри дойде при мен на нивата, забелязах, че отново е започнал да слабее. Това не беше нещо кой знае колко тревожно или изненадващо — годините между детството и зрелостта са бурно време и подрастващите често се лашкат от едната крайност към другата, досущ като ветропоказателите, които някои фермери от Средния Запад поставят над зърнените си силози.

— Не можем — изрече той. — Тате, тя се намира в греховна заблуда. А Шанън казва, че който погине в грях без покаяние, отива в ада.

„Проклета да е Методистката църква и Методисткото младо братство!“ — помислих си аз… ала Заговорникът в мен само се усмихна. Следващите десет минути обсъждахме различните аспекти на теологията върху зеленото сено, докато ранните летни облаци — най-красивите облаци според мен, които се носят като величествени платноходи в небесната синева — бавно се рееха над нас, хвърляйки сенки, подобни на вълни. Обясних му, че ще се случи точно обратното — вместо да изпратим майка му в ада, ще я отправим на небето.

— Защото — изтъкнах — за убития мъж или жена смъртта настъпва не по Божия промисъл, а по човешкия. Той… или тя… напускат този свят, преди… да могат да се разкаят за греховете си, ето защо всичките им прегрешения трябва да бъдат опростени. Така погледнато, всеки убиец всъщност се оказва портал към рая.

— Ами ние, тате? Ние няма ли да идем в ада?

Посочих с ръка натежалите от новата реколта нивя.

— Как можеш да говориш така, когато виждаш рая навред около нас? Та точно тя иска да ни прогони завинаги оттук, точно както ангелът с пламтящия меч е прокудил Адам и Ева от Райската градина!

Хенри ми хвърли разтревожен поглед. В очите му видях мрак. Мразех да помрачавам така душата му, макар че част от мен тогава вярваше — както вярва и сега, — че не аз причинявах това на сина си, а неговата родна майка.

— Помисли, сине — продължих. — Ако тя отиде в Омаха, няма ли сама да се зарови в яма, по-страшна и по-дълбока от преизподнята? И ако те вземе със себе си, ти ще се превърнеш в градско момче, което…

— Никога няма да стана градско момче! — изкрещя Хенри толкова силно, че накацалите по оградата врани излетяха във въздуха и закръжиха в синьото небе като овъглени късчета хартия.

— Още си малък и ще станеш — натъртих аз. — Ще забравиш всичко това… ще усвоиш градския начин на живот… и неусетно ще започнеш да копаеш своята собствена яма.

Ако ми бе заявил, че убийците никога не ще последват жертвите си в рая, навярно нямаше да знам как да му отговоря. Но или познанията му в областта на теологията не се простираха дотам, или той просто не искаше да мисли за подобни неща. И има ли изобщо Ад, или всеки от нас си създава своя собствена Преизподня тук, на земята? Напоследък, когато размишлявам над последните осем години от живота си, все повече клоня към второто.

— Как? — попита ме Хенри. — И кога?

Казах му.

— И след това ще можем да продължим да живеем тук?

Уверих го, че ще бъде точно така.

— А няма ли да я боли?

— Не — поклатих глава. — Ще стане съвсем бързо.

Изглежда, отговорите ми го удовлетвориха. Ала въпреки всичко още имаше шанс да не се стигне дотам… ако не беше самата Арлет.

Избрахме една съботна нощ някъде в средата на юни — доколкото си спомням, беше нощ, хубава като всяка друга. Тук трябва да отбележа, че понякога в летните вечери Арлет се наслаждаваше на чаша вино, но рядко пиеше повече. За това си имаше основателна причина — тя беше от хората, които не могат да изпият две чаши, без да гаврътнат други две, после още толкова и накрая цялата бутилка. А след това се прехвърляха на следващото шише, ако им се намираше. „Трябва страшно да внимавам, Уилф. Обожавам хубавото вино и просто не мога да се спра! За мой късмет имам много силна воля.“