Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

„Дано да няма много кръв! — помислих си аз. — Дано всичко попие в торбата. А най-добре Хенри да се разплаче сега, в последната минута!“

Обаче не се разплака. Сигурно си е помислил, че ще го намразя, ако прояви подобна слабост. Може и да бе повярвал, че майка му ще иде в рая, а може и да си е спомнил за онзи вулгарен среден пръст, описващ кръгове около слабините й. Не зная. Знам само, че прошепна: „Сбогом, мамо“ и нахлузи чувала на главата й.

Арлет изсумтя и се помъчи да се освободи. Възнамерявах да пъхна ножа под чувала, за да свърша работата си, ала момчето го натискаше с две ръце надолу, за да го задържи, ето защо не успях. Видях, че носът й изпъква под тъканта, подобно на перка на акула, зърнах и паниката, която вече се изписваше на лицето на сина ми, и си дадох сметка, че не разполагам с много време.

Подпрях се с коляно на леглото и я сграбчих за рамото. После срязах с ножа си чувала и гърлото (както се надявах) под него. Жена ми изпищя и започна да се мята като обезумяла. Кръвта шурна през прореза в конопената тъкан. Ръцете й се изстреляха нагоре и заудряха по завивката. Хенри също извика и отстъпи назад. Опитах се да я удържа. Арлет се помъчи да махне задушаващия я чувал и аз замахнах с ножа към пръстите й, клъцвайки три от тях до костта. Тя отново изпищя — крясъкът й бе остър и пронизителен като дращене на сребро върху лед — и ръката й тупна, гърчейки се, върху леглото. Тогава направих още един разрез през чувала, после още един и още един… На петия жена ми ме изблъска със здравата си ръка и дръпна силно чувала нагоре. Обаче не можа да го махне изцяло — косата й се беше заплела в него — и той остана на главата й като качулка.

Бях срязал гърлото й още с първите два удара, като първата рана беше толкова дълбока, че се виждаше хрущялът на трахеята. С последните два бях успял да обезобразя бузата и устата й и сега на лицето на Арлет се мъдреше зловеща клоунска усмивка. Тя се простираше чак до ушите й и оголваше зъбите й. Жена ми нададе задавено, гърлено ръмжене, наподобяващо звуците, които лъвовете издават по време на хранене. Кръвта бе оплискала цялата завивка и капеше на пода. Помня как си казах, че прилича на виното в чашата на Арлет, когато я вдигна срещу последните лъчи на залязващото слънце.

Жена ми се мъчеше да стане от леглото. Това първо ме изуми, а после ме вбеси. През целия ни брак ми бе създавала проблеми и не спираше да го прави и сега, по време на кървавия ни развод. Но нима бях очаквал нещо друго?

— Ох, тате, накарай я да спре! — изкрещя Хенри. — Накарай я да спре, тате, моля те, в името на Бога, накарай я да спре!

Хвърлих се отгоре й като пламнал от страст любовник и я съборих върху подгизналата от кръв възглавница. От разкъсаното й гърло се разнесоха още хриптящи гъргорения. Очите й се въртяха диво в орбитите си и от тях бликаха сълзи. Сграбчих я за косата, отметнах главата й назад и за пореден път прерязах шията й. После съдрах завивката от своята страна на леглото и я омотах около главата й, за да се предпазя от фонтана, изригнал от югуларната й вена. Обаче не се оказах достатъчно бърз и първият му изблик опръска лицето ми, в резултат на което от брадичката, носа и веждите ми започна да капе гореща кръв.

Зад мен виковете на Хенри бяха престанали. Обърнах се и видях, че Бог се бе смилил над него (стига да приемем, че Всевишният не бе извърнал лицето Си, щом е узнал какво сме намислили) — момчето бе изгубило съзнание. Същевременно и съпротивата на Арлет бе започнала да отслабва. Най-накрая лежеше неподвижно… ала аз продължавах да съм отгоре й, притискайки плувналата в кръв завивка към лицето й. Напомних си, че жена ми никога не вършеше нещата по лесния начин. И бях напълно прав. След трийсет секунди (чух как полученият по пощата часовник ги отброи с металическото си тиктакане) тя отново понечи да се надигне, като този път изви гърба си с такава сила, че за малко да ме отхвърли. „Давай, каубой!“ — помислих си аз, а нищо чудно и да съм го изрекъл гласно. Не мога да си го спомня, Бог да ми е на помощ. Всичко друго си го спомням, ала не и това.

Тялото й се отпусна. Отброих още трийсет металически тиктакания, след което още трийсет — за всеки случай. На пода зад гърба ми Хенри се размърда и изстена. Понечи да се надигне, но явно размисли, защото пропълзя в далечния ъгъл на стаята, където се сви на топка.

— Хенри? — извиках го аз.

Никакъв отговор от сгърчения силует в ъгъла.

— Хенри, тя е мъртва. Мъртва е и се нуждая от помощ.