Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

Тишина.

— Хенри, твърде късно е да се отказваш сега. Делото е сторено. Ако не искаш да влезеш в затвора, а баща ти да седне на електрическия стол, ела тук и ми помогни.

Той се изправи и се затътри, олюлявайки се, към леглото. Перчемът му падаше пред очите му и те блещукаха през сплъстените от пот кичури като очите на подплашено животно, криещо се в храсталака. Той облиза нервно устните си.

— Не стъпвай върху кървавите петна. Оплескахме я повече, отколкото предполагах, но знам, че ще успеем да се погрижим за всичко. Стига, естествено, да не разнесем кръвта навсякъде из къщата.

— Трябва ли да гледам към нея? Тате, трябва ли да гледам!

— Не. Никой от нас не трябва да я гледа.

Увихме я в завивката, превръщайки я по този начин в неин саван. След като всичко бе свършило, осъзнах, че не можем да я пренесем през къщата по този начин; в половинчатите си планове и кроежи си бях представял едва забележима струйка кръв върху завивката там, където се намираше разрезът на гърлото, а той самият трябваше да е един-единствен, чист и прецизен като след хирургическа намеса. Изобщо не бях предвидил какво ще се случи в действителност и не бях отчел вероятността от подобен развой на събитията. Реалността обаче бе неумолима — бялата завивка изглеждаше черно-лилава в сумрачната стая и от нея се процеждаше кръв, сякаш имахме пред себе си огромна подгизнала гъба.

Сетих се, че в дрешника има бродирана кувертюра, и в същия миг съзнанието ми бе прорязано от светкавичната мисъл какво ли ще си помисли майка ми, ако можеше да види за какво щях да използвам ушития й с толкова любов сватбен подарък. Разстлах я на пода и двамата катурнахме Арлет отгоре й. После я омотахме като мумия.

— Бързо — наредих аз. — Преди кръвта да е успяла да се просмуче. Не… почакай… донеси ми лампа!

Той толкова се забави, че започнах да се боя, да не би да е избягал. После зърнах светлинната да подскача по късия коридор между неговата стая и спалнята, която двамата с Арлет споделяхме. Бяхме споделяли. Забелязах, че по восъчнобледото му лице се стичат сълзи.

— Сложи я върху нощното шкафче.

Хенри я постави до книгата, която четях напоследък — „Главната улица“ на Синклер Луис. Така и не можах да я дочета; нямах сили да я дочета. На светлината на лампата посочих на сина си петната от кръв по пода и локвичката от дясната част на леглото.

— Кувертюрата също започва да пропуска — отбелязах. — Ако знаех колко много кръв има в тялото й…

Измъкнах калъфката на възглавницата си и я подпъхнах в единия край на кувертюрата, подобно на чорап над кървящ глезен.

— Ти я хвани за краката — наредих на сина си. — Трябва незабавно да свършим с това. И моля те, недей да припадаш отново, Хенри, защото няма да се справя сам.

— Как ми се иска всичко това да е сън… — изрече момчето, ала се наведе и повдигна омотания като вързоп труп на майка си. — Смяташ ли, че може да се окаже сън, тате?

— Само след година вече всичко ще ни се струва като сън — успокоих го аз. И част от мен действително го вярваше. — Сега бързо! Преди калъфката да е протекла. Или останалата част от кувертюрата.

Понесохме я първо по коридора, а после през дневната, и я изкарахме навън през предната врата на къщата. Отстрани сигурно сме изглеждали като мъже, мъкнещи увита в одеяло мебел. Щом слязохме по стъпалата на верандата, вече задишах по-леко — кръвта на двора можеше да бъде заличена далеч по-лесно.

Хенри се държа мъжки до момента, в който не завихме зад краварника, и пред очите ни се появи старият кладенец. Бях го оградил с колове, за да не може някой по погрешка да стъпи върху дървения капак, който го покриваше. Тази ограда от заострени пръти изглеждаше мрачна и зловеща под мъждивото сияние на звездите над нас и при вида й синът ми нададе сподавен вик.

— Това не е гроб за ма… ма… — бе единственото, което можа да промълви, след което припадна върху обраслата с треви земя зад обора. В следващия миг вече сам-самичък държах трупа на жена си. Замислих се дали да не пусна гротескния вързоп на земята — не стига, че се беше разпарцаливил, ами и накълцаната ръка на Арлет вече се подаваше навън, — и да се помъча да свестя момчето. Накрая обаче реших, че по-милостиво ще е да го оставя да си лежи. Ето защо я довлякох до кладенеца, оставих я до стената му и вдигнах дървения капак. Докато го подпирах на оградата от колове, диханието на кладенеца ме лъхна право в лицето и аз подуших неописуемото зловоние на застояла вода и гниещи растения. Помъчих да се сдържа да не повърна и изгубих неравната битка. Като се държах за два пръта, за да не изгубя равновесие, се наведох рязко надолу и избълвах вечерята си и малкото вино, което бях изпил. Чух я как пльосва в тинестата вода и как ехото от плясъка отеква в каменните стени. Това ехо заедно с мисълта „Давай, каубой!“ се спотайваха в паметта ми през последните осем години. Често се будех посред нощ със спомена за този плясък, усещайки как треските от коловете се забиват в пръстите ми, впити като пиявици в грапавата дървена повърхност.