Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

— Не мога да погледна вътре, тате.

— Няма нужда — успокоих го и отново повдигнах дървения капак. Укорих се, че трябваше да оставя кладенеца отворен — „Мисли няколко хода напред и пести усилията си“ , както обичаше да казва баща ми, — макар и да знаех, че за нищо на света не бих могъл да го сторя. Не и след като бях усетил (или си бях помислил, че усещам) онова последно нейно помръдване.

Вече виждах дъното далеч по-добре и онова, което видях, направо ме ужаси. Трупът на Арлет явно се бе приземил в седнало положение, като краката й бяха под торса. Калъфката за възглавница се бе съдрала и сега лелееше в скута й. Завивката и кувертюрата се бяха разхлабили и се разстилаха върху раменете й като екзотична наметка. Картината се допълваше от конопения чувал, който се бе заплел в косата й и я опъваше назад, подобно на мрежичка за коса. Ако човек не знаеше, че Арлет е мъртва, навярно би си казал, че се е наконтила за специална нощ в града.

„Да! Точно така! Специална нощ в града! Ето защо съм толкова щастлива! Ето защо усмивката е от едното ухо до другото! Виждаш ли колко яркочервено е червилото ми, Уилф? Никога не бих отишла така на църква, нали? Не, такова червило жените си слагат, когато възнамеряват да правят онова ужасно нещо с мъжете си! Защо не слезеш тук долу при мен, Уилф? Хайде, ела! Не ти трябва стълба, направо скачай! Покажи ми колко силно ме желаеш! Ти направи ужасното нещо с мен, нека сега и аз да направя ужасното нещо за теб!“

— Тате? — Хенри стоеше с гръб към кладенеца и с лице към краварника. Раменете му бяха отпуснати като на хлапе, което очаква да го напердашат. — Всичко наред ли е?

— Да — кимнах и запратих долу ленения вързоп, надявайки се, че ще уцели главата й и ще закрие тази отвратителна усмивка, ала вместо там се озова в скута й. Сега Арлет изглеждаше така, сякаш седи сред някакъв странен кървав облак.

— Вече покрита ли е? Покрита ли е, тате?

Грабнах дюшека от ръцете му и хвърлих и него в кладенеца. Тесният му край цопна в застоялата вода и горната част се опря в каменната стена, след което дюшекът бавно се прегъна на две и се спусна отгоре й като импровизиран заслон. Проклетата й кървава усмивка и килнатата й на една страна глава най-накрая се скриха.

— Сега вече е покрита — казах на сина си и върнах дървения капак на мястото му, давайки си сметка, че ми предстои още много работа — кладенецът тепърва трябваше да бъде запълнен. Както и да е, отдавна бях закъснял с изпълнението на тази задача; единственото, което бях предприел, за да огранича опасността от падане в дупката, бе ограждението от колове около нея. — Да влезем в къщата и да закусим нещо.

— Не мога да сложа и залък в устата си!

Обаче го направи. И двамата го направихме. Опържих яйца, бекон и картофи и двамата ометохме всичко до последната хапка. Усилният труд изостря апетита. Всеки ще ви го каже.

Този ден Хенри спа чак до късния следобед. Аз обаче останах буден. Част от тези часове прекарах на кухненската маса — пиех чаша след чаша силно турско кафе. А през останалото време се разхождах из царевичната нива. Тръгвах по един от редовете, заслушан в шумоленето на листа, а щом стигнех до края му, се връщах по друг ред. През юни, когато новата реколта всеки момент ще узрее, тя сякаш ти говори. Това, изглежда, смущава някои хора (а има и глупаци, които твърдят, че този звук всъщност се дължи на растежа на царевицата), но аз винаги съм го намирал за успокояващо. По някакъв начин този едва доловим шепот успява да пречисти съзнанието ми. Сега, докато седя в тази хотелска стая насред големия град, това шумолене ми липсва. Градският живот не е за хората, свикнали да живеят сред природата; за тях това си е живо мъчение и проклятие.

Явно изповедта, също както и извършването на самото престъпление, не е никак лесна работа…

И така, крачех бавно по редовете, заслушан в шепота на царевичните класове, и се мъчех да измисля наистина добър план какво да правя оттук нататък. И този път наистина успях. Може би защото нямах друг избор — все пак не само моят живот бе заложен на карта.

Имало е времена, и то само преди двайсетина години, когато един мъж в моето положение не е имал никакви причини да се тревожи; в онези дни никой не се е бъркал в работата на мъжа, особено ако е бил уважаван фермер — човек, който плаща данъците си, ходи на църква в неделя, подкрепя бейзболния отбор „Хемингфорд Старс“ и гласува за републиканците. Мисля, че в онези дни в стопанствата в „средните щати“, както ги наричаме, са се случвали най-различни неща. Неща, които са оставали незабелязани и никой не си е пъхал носа в тях. В онова не толкова далечно време съпругата на един мъж си е била изцяло негова работа и ако случайно е изчезнела… точка по въпроса и толкова.