Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

Плъхът тупна в скута й и в същия миг изпод роклята на Арлет изпълзя цяла армия негови братя и сестри. Забелязах, че един от тях имаше нещо бяло в мустаците си — част от комбинезона или може би пликчетата й. Захвърлих чантата по гадините. Не бях в състояние да мисля — съзнанието ми клокочеше от отвращение и ужас, — така че го направих съвсем инстинктивно. Чантата се приземи на крачетата си. Повечето гризачи — а може би всичките — успяха доста пъргаво да я избегнат. Сетне се втурнаха към кръглия черен отвор, който дюшекът (най-вероятно те самите бяха го изместили при многочисления си щурм) бе закривал, и изчезнаха за секунда. Чудесно знаех какво представлява въпросният отвор; това бе краят на тръбопровода, който пълнеше коритата за водопой в краварника, преди нивото на водата в кладенеца да спадне толкова ниско, че да го направи безполезен.

Роклята й бе измачкана и деформирана до неузнаваемост. Фалшивото дишане, което ми беше изкарало ангелите, беше секнало. Мъртвата ми жена обаче се взираше в мен и онова, което преди бе изглеждало като клоунска гримаса, сега наподобяваше смразяващия взор на Горгона Медуза. Виждах следите от ухапванията на плъховете по бузите й, а долната част на едното й ухо я нямаше.

— Мили Боже! — пророних. — Арлет, ужасно съжалявам.

„Извинението ти не се приема — сякаш казваха мъртвите й очи. — И когато ме намерят в това състояние, с нахапано от плъховете лице и разкъсано и сдъвкано бельо, ще те сложат да седнеш в скута на чичко Електричко в затвора в Линкълн. А последното лице, което ще видиш, ще бъде моето. Ще ме видиш, когато електрическият ток изпържи черния ти дроб и запали сърцето ти, и аз ще се усмихвам доволно.“

Наместих капака и се затътрих към краварника. Там краката ми внезапно ме предадоха и ако се намирах на слънце, със сигурност щях да изпадна в несвяст като Хенри предишната нощ. Обаче бях на сянка и след като поседях няколко минути с приведена между коленете глава, постепенно започнах да идвам на себе си. Добре, значи плъховете я бяха докопали… и какво от това? Нямаше ли да докопат всички ни един ден? Плъховете и буболечките? Рано или късно дори най-здравият ковчег се пропуква и позволява на живота да се храни от смъртта. Така е устроен светът, следователно има ли смисъл да се тормозя? Щом сърцето спре да бие и мозъкът остане без кислород, душите ни или отиват някъде другаде, или просто изчезват. Каквато и да е истината, важното е, че ние вече не усещаме как някой гризе плътта ни и оглозгва костите ни.

Тръгнах към къщата и тъкмо бях достигнал стъпалата на верандата, когато една друга мисъл ме спря. Ами онова помръдване, което бях почувствал? Ами ако Арлет е била все още жива, когато я хвърлих в кладенеца? Ако е била все още жива — макар и парализирана и неспособна да помръдне нещо повече от някой обезобразен пръст, — когато плъховете са излезли от тръбата и са започнали угощението си? Ако е почувствала как онази гадина се шмугва в удобно разширената й уста и започва да…

— Не! — прошепнах. — Не го е усетила, защото нямаше никакво помръдване. И никога не е имало. Тя беше мъртва, когато я хвърлих вътре.

— Тате? — извика сънено Хенри от стаята си. — Тате, ти ли си?

— Аз съм!

— С кого говориш?

— С никого. Говоря на себе си.

Влязох вътре. Синът ми седеше на кухненската маса само по фланелка и гащета. Изглеждаше объркан и нещастен. Щръкналата му коса ми напомни за хлапето, което някога тичаше и се смееше из двора, гонейки пиленцата заедно с кучето си Бау (което отдавна бе умряло).

— Ще ми се да не го бяхме направили — каза Хенри, когато седнах срещу него.

— Стореното си е сторено и няма връщане назад — отвърнах. — Колко пъти съм ти го казвал, момчето ми?

— Около милион. — Той сведе глава и остана така в продължение на няколко секунди, след което вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зачервени и кървясали. — Ще ни хванат ли? Ще ни пратят ли в затвора? Или…

— Не. Имам план.

— Според предишния ти план изобщо нямаше да я боли! А виж какво стана!

Изведнъж усетих как ръката ме засърбява да го ударя, ето защо побързах да я удържа с другата. Сега не му беше времето за взаимни обвинения. Освен това беше прав. Всичко, което се бе объркало, беше по моя вина. „С изключение на плъховете — си казах. — За тях не съм виновен.“ Макар че това беше лъжа. Естествено, че беше лъжа. Ако не бях отнел живота й, тя щеше да си е до фурната и да приготвя вечерята. Навярно щеше да продължава да опява за ония сто акра — със сигурност! — но щеше да е жива и здрава, а не да лежи на дъното на стария кладенец.