Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

„Плъховете най-вероятно са се върнали — прошепна един глас дълбоко в съзнанието ми. — Върнали са се и я ядат. Първо ще изгризат най-хубавите и най-вкусните части — деликатесите, — а после ще минат на…“

Хенри се протегна през масата и докосна сключените ми пръсти. Сепнах се.

— Съжалявам — каза той. — Двамата сме заедно в това.

Сърцето ми трепна при тези думи.

— Всичко ще бъде наред, Ханк. Ако действаме разумно, няма да имаме никакви проблеми. Сега ме изслушай внимателно.

Момчето така и направи. По някое време започна да кима. Когато привърших, ми зададе един-единствен въпрос: кога ще запълним кладенеца?

— Не още — гласеше отговорът ми.

— Не е ли малко рисковано?

— И още как.

Два дни по-късно, докато поправях част от оградата на около половин километър от фермата, зърнах голям облак прах да се издига над черния път, отклоняващ се от магистралата Омаха — Линкълн. Изглежда щяхме да имаме посещение от света, към който Арлет нямаше търпение да се присъедини. Закрачих обратно към къщата, както си бях с дърводелската престилка (в джобовете й дрънкаха пирони) и затъкнат в колана чук. Хенри не се виждаше наоколо. Навярно бе отишъл да се изкъпе на потока, а нищо чудно и да спеше в стаята си.

По времето, когато влязох в двора и седнах на дънера, който ползвах за цепене на дърва, вече бях разпознал превозното средство, вдигащо пушилката — това бе товарният пикап „Ред Бейби“ на Ларс Олсън. Ларс беше ковачът на Хемингфорд Хоум, както и селският млекар. Освен доставки на мляко той вършеше услуги и като превозвач на пътници, и точно тази функция явно изпълняваше в този юнски следобед. Пикапът влезе в нашия парцел, карайки Джордж, нашия зъл и раздразнителен петел, да се разхвърчи из двора, следван от малкия си кокоши харем. Преди двигателят да спре да се дави до смърт, от купето излезе едър, представителен мъж, облечен със сив шлифер. Той свали очилата си, при което разкри големите (и смешни) бели кръгове около очите си, и пристъпи към мен.

— Уилфред Джеймс?

— На вашите услуги — кимнах и се изправих. Бях напълно спокоен. Навярно нямаше да се чувствам така, ако бе дошъл с общинския форд с голямата звезда отстрани. — А вие сте…

— Андрю Лестър — отвърна той. — Адвокат.

И той подаде ръка. Аз се замислих.

— Преди да ви стисна ръката, няма да е зле да ми кажете чий адвокат сте, господин Лестър.

— В момента работя за животновъдна компания „Фарингтън“, базирана в Чикаго, Омаха и Де Мойн.

„Да — помислих си, — без съмнение е така. Обаче се обзалагам, че името ти дори не е написано на вратата. На големите шефове в Омаха не им се налага да гълтат селски прахоляк, за да си изкарат насъщния, нали? Дай им да си седят с качени върху бюрата крака, да пият кафе и да се любуват на хубавичките глезени на секретарките си.“

А онова, което изрекох на глас, беше:

— В такъв случай, господине, по-добре приберете ръката си и продължете нататък. Без да се обиждате.

Той направи точно това и на лицето му разцъфна типичната адвокатска усмивка. Потта се стичаше по страните му, косата му беше сплъстена и разрошена от пътуването. Минах покрай него и се насочих към Ларс, който бе свалил единия калник на пикапа и бърникаше нещо по колелото. Подсвиркваше си щастлив и безгрижен като птичка. Завиждах му за това. Помислих си, че двамата с Хенри може и да имаме щастливи дни — в динамичен и променлив свят като днешния всичко е възможно, — но не и през лятото на тази година. Нито пък през есента.

Здрависах се с шофьора и го попитах как е.

— Горе-долу добре — отвърна той, — но устата ми е пресъхнала. С удоволствие бих я наквасил.

Посочих към източната стена на къщата.

— Знаеш къде да се обслужиш.

— Тъй си е — кимна той и натисна силно калника, за да го закрепи на мястото му. Металическото изщракване, което последва, беше толкова силно, че отново подплаши кокошките, които тъкмо бяха събрали кураж да се върнат. — Сладка и ледена както винаги, нали?

— Гарантирам ти го — казах и си помислих: „Но ако решиш да пийнеш водица от другия кладенец, Ларс, не мисля, че ще ти пука особено за вкуса.“ — Опитай и сам ще се увериш.

Той закрачи към сенчестата стена на къщата, където се намираше външната помпа. Господин Лестър се загледа подире му, след което се обърна към мен. Беше разкопчал шлифера си. Костюмът, който носеше под него, непременно трябваше да отиде на химическо чистене, щом се върнеше в Линкълн, Омаха, Деланд или където там закачаше шапката си, когато не вършеше мръсната работа на Коул Фарингтън.