Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

Тези дни обаче безвъзвратно са отминали, а дори и да не бяха… пак си оставаше въпросът със земята. Онези сто акра. Компанията „Фарингтън“ си ги искаше за проклетата си свинекланица, а Арлет бе успяла да ги убеди, че ще си ги получат без проблеми. Това означаваше опасност, а опасността на свой ред означаваше, че играта е загрубяла и половинчатите кроежи и планове вече нямат място в нея.

Когато следобед се прибрах в къщата, бях уморен, но най-накрая бях спокоен и с ясен ум. В обора кравите мучаха, защото сутрешното им доене се бе забавило с часове. Свърших тази работа и ги изведох на пасището, където ги оставих чак до залез-слънце, вместо да ги върна в краварника за традиционното доене след вечеря. Животните не възразиха; хубавото на кравите е, че приемат живота такъв какъвто е. Ако и Арлет бе като тях, щеше все още да е жива и да ме моли за нова пералня от каталога на „Мънки Уорд“. И аз най-вероятно щях да й я купя. Тя винаги успяваше да ме убеди и да направи така, че да стане на нейното. С изключение на въпросите, засягащи земята. Там трябваше да си направи по-добре сметката. Земята си е мъжка работа.

Хенри все още спеше. През следващите седмици щеше да спи повечко от обикновеното и аз гледах да не го будя рано, въпреки че обикновено всяко лято след края на срока го натоварвах с най-различни задачи в стопанството. Вечерите момчето прекарваше или във фермата на семейство Котъри, или в разходки по черния път в компанията на Шанън. Често ги виждах как се държат за ръце и се любуват на изгрева на луната. Когато не се целуваха, естествено. Надявах се, че стореното от нас няма да помрачи сладостните му изживявания, макар че вътрешният ми глас ми нашепваше обратното. Нашепваше ми още и че ако някой е виновен, това съм аз. За съжаление този глас се оказа прав.

Както и да е, побързах да прочистя главата си от подобни мисли, напомняйки си, че най-важното в момента е, че момчето спи. Трябваше отново да отскоча до кладенеца и беше за предпочитане да го направя сам. Семейното ни ложе буквално крещеше, че тук е станало убийство. Отидох до дрешника и се заех да преравям дрехите й. Жените имат толкова много дрехи, нали? Рокли, поли, блузи, пуловери, бельо… особено бельото, което понякога изглежда толкова необичайно и украсено с такива финтифлюшки, че един мъж никога не би могъл да каже коя е лицевата му страна например. Би било грешка да взема всичките й дрехи, защото старият пикап още стоеше в обора, а фордът ни — модел Т — бе паркиран както обикновено под бряста. А Арлет бе заминала пеша и беше взела само онова, което можеше да носи… Защо не е заминала с форда? Защото щях да чуя запалването на двигателя и да я спра навреме. Да, това звучеше правдоподобно… Следователно бе отпрашила с ръчна чанта и нищо друго.

Натъпках въпросната чанта с всички онези неща, които според мен една жена би взела на всяка цена със себе си. Хвърлих вътре няколко скъпи бижута и фотографията с позлатена рамка на родителите й. Зачудих се дали да добавя и тоалетните й принадлежности от банята, ала прецених, че ще взема само пулверизатора с парфюм „Флориент“ и роговата й четка за коса. На нощното й шкафче лежеше джобното издание на Новия завет, подарено й от пастор Хокинс, обаче нито веднъж не я бях виждал да го чете, така че го оставих на мястото му. За сметка на това пъхнах в чантата шишенцето таблетки с желязо, които тя гълташе по време на цикъл.

Хенри все още спеше, но се въртеше неспокойно в леглото, сякаш бе измъчван от кошмарни сънища. Значи трябваше да приключа възможно най-бързо с чантата, за да мога да съм до него, когато се събуди. Щом заобиколих краварника, я оставих до кладенеца и вдигнах стария дървен капак за трети път. Слава богу, че Хенри не беше до мен! И слава богу, че не видя онова, което зърнах… Опасявам се, че щеше да изгуби разсъдъка си. Аз за малко да изгубя моя.

Дюшекът се бе отместил настрани. Първата ми мисъл беше, че тя сама го е избутала, преди да се опита да се изкачи по каменната стена. Защото бе все още жива. Все още дишаше. Или поне така ми се стори в първия момент. После, точно когато способностите ми за рационално мислене взеха да надделяват над първоначалния шок — когато започнах да се питам как може някакво си дишане да накара роклята й да се издига и сляга не само на гърдите й, а от яката чак до подгъвите, — челюстите й се размърдаха, сякаш Арлет се опитваше да каже нещо. От зловещо уголемената й уста обаче излязоха не думи, а едрият плъх, който гризеше езика й. Първо се показа опашката му, а после устата й зейна още по-широко, докато гадината отстъпваше заднишком и крачката й драскаха по брадичката на жена ми в търсене на опора.