Алис Сиболд - Очи от рая

Искаше да го предаде на баща ми веднага щом се потвърди, че наистина е мой. Това беше в разрез с правилата, но трупът ми така и не беше намерен, откриха само една прогизнала книга от училищната библиотека и страници от тетрадката ми по биология, сред които и любовна бележка от едно момче. Бутилка кока-кола. Плетената ми шапка със звънчета. Тези неща бяха описани и предадени на съхранение. Но амулетът беше друго нещо и той възнамеряваше да го върне на родителите ми.

Една сестра, с която се срещаше в годините след като мама замина, му се беше обадила, когато видяла името Джек Салмън и списъка на приетите пациенти. Лен беше решил да посети баща ми в болницата и да вземе амулета със себе си. Представяше си го като талисман, който може би щеше да помогне за по-скорошното оздравяване на татко.

Докато го наблюдавах, не знам защо се сетих за варелите с токсична течност, струпани зад автосервиза на Хал. Там храсталаците край железопътната линия предлагаха на местните компании добро укритие, където можеха да захвърлят боклуците си. Контейнерите бяха запечатани, но с времето протекоха. През годините, изминали след заминаването на мама, започнах да изпитвам съжаление, но и уважение към Лен. Следвайки материалните улики, той се опитваше да разбере необясними неща. В това отношение си приличахме.

Пред болницата едно момиче продаваше букетчета нарциси, чиито зелени стебла бяха вързани с лилава панделка. Видях как майка ми изкупи всичките до едно.

Сестра Елиът, която помнеше мама отпреди осем години, я видя да се задава по коридора с ръце, пълни с цветя, и й предложи помощта си. Донесе няколко кани от склада, напълниха ги с вода заедно с мама и подредиха нарцисите в стаята на татко, докато той спеше. Сестра Елиът си помисли, че ако е възможно трагедията да разхубави една жена, майка ми е станала още по-красива.

Линдзи, Самюъл и баба Лин бяха завели Бъкли у дома по-рано тази вечер. Мама все още не беше готова да се върне в къщата. Съсредоточи се изцяло върху баща ми. Всичко друго можеше да почака — домът, който щеше да я посрещне с ням упрек, синът й, дъщеря й. Имаше нужда да хапне нещо, както и от време, за да помисли. Не отиде в бюфета, където ярките светлини й навяваха мисълта, че в болниците напразно се стараят да държат хората будни само за да им съобщят още някоя лоша новина. Представи си блудкавото кафе, твърдите столове и асансьорите, които спират със скърцане на всеки етаж, после излезе от сградата и тръгна надолу по тротоара.

Навън беше вече тъмно и на паркинга, където някога беше спряла с колата си по нощница посред нощ, имаше само няколко коли. Загърна се плътно с жилетката, която майка й беше оставила.

Пресече паркинга, като се взираше в тъмните коли и се опитваше да отгатне какви са хората, дошли на посещение в болницата. На седалката до шофьора в една кола бяха разпилени касети, в друга се виждаше бебешка седалка. За нея това надничане се превърна в игра, какво ли щеше да види в следващата кола? Така не се чувстваше толкова самотна, все едно беше още малко дете и си играеше на шпиони, когато родителите й я водеха със себе си на гости. Агент Абигейл до шефа на специалната мисия: Виждам плюшено куче, виждам футболна топка, виждам жена! Ето я, непозната жена зад волана. В началото жената не забеляза, че майка ми я наблюдава, а когато погледите им се срещнаха, мама се извърна и се загледа в ярките светлини на старата закусвалня, към която се беше запътила. Не беше нужно да се обръща назад, за да разбере какво прави жената — събираше кураж, за да влезе в болницата. Познаваше този израз върху лицето на жената. Лице на човек, който искаше да бъде, където и да било другаде, но не и тук.

Застана на алеята в озеленената площ между болницата и входа на спешното отделение. Пушеше й се. Сутринта всичко й беше ясно. Джек е получил инфаркт и тя трябва да се прибере у дома. Но сега, когато вече бе тук, не знаеше какво да прави. Колко време ще трябва да чака? Какво още може да се случи, преди да замине? На паркинга зад нея се чу отваряне и затръшване на врата. Жената най-после се реши да влезе.

В закусвалнята виждаше всичко като в мъгла. Беше сама в едно сепаре и си поръча паниран пилешки шницел, какъвто не приготвяха в Калифорния.

Потънала в мислите си, майка ми не забеляза веднага, че един мъж точно срещу нея я сваля с поглед. Отбеляза всеки детайл във външния му вид. Направи го машинално. Тази нейна привичка се появи след убийството ми. Щом видеше непознат, който не й вдъхваше доверие, моментално започваше да анализира отличителните му черти. Страхът я беше карал да реагира спонтанно, преди да има време да си напомни, че трябва да спазва някакво приличие. Пилешкият шницел и чаят й пристигнаха и тя се съсредоточи върху храната, върху твърдата панировка и гуменото месо, върху металния вкус на престоялия чай. Не смяташе, че би могла да издържи у дома повече от няколко дни. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше мен, а човекът в сепарето срещу нея би могъл да бъде моят убиец.