Алис Сиболд - Очи от рая

После, точно когато се запъти към тях — те всички в първия момент изглеждаха увиснали неподвижно във въздуха, сякаш попаднали в капана на лепкав желатин, от който можеше да ги спаси единствено нейното движение — тя го видя.

Вървеше по застланата с пътека рампа. Чуваше съобщенията за полетите по високоговорителите, виждаше пътниците и техните посрещачи да минават забързани край нея. Когато видя сина си, тя сякаш навлезе в кривата на времето. Годината е 1944, лагерът Уиникука. Тя е дванадесетгодишна, с пухкави бузи и дебели крака — всичко, което, за щастие, дъщерите й не бяха наследили, но се беше предало на нейния син. Толкова години беше далеч от дома. Толкова време беше пропиляла невъзвратимо.

Ако беше броила, както направих аз, щеше да разбере, че за седемдесет и три крачки тя направи това, което се беше страхувала да направи почти седем години.

Сестра ми заговори първа.

— Мамо — каза тя.

Мама я погледна и се пренесе тридесет и осем години напред, изоставяйки самотното момиче в лагера Уиникука.

— Линдзи.

Линдзи я гледаше в очите. Бъкли беше станал от стола, но погледна първо към обувките си, после назад през прозореца към паркираните самолети, които бълваха пътници в нагънатите като акордеон ръкави.

— Как е баща ти? — попита мама.

Сестра ми, след като изрече думата „мамо“, стоеше като истукан. В устата си усещаше странен сапунен вкус.

— За съжаление не е в най-добрата си форма — обади се Самюъл. Беше най-дългото изречение, което някой изрече, за което мама му беше неизмеримо благодарна.

— Бъкли? — каза тя, без да е подготвила изражението на лицето си. Беше просто такава, каквато е.

Той извърна глава към нея, сякаш се прицелваше.

— Бък — поправи я той.

— Бък — повтори тя тихо и сведе поглед към ръцете си.

Къде са пръстените ти, искаше да я попита Линдзи.

— Да тръгваме ли? — предложи Самюъл.

Четиримата влязоха в дългия, застлан с пътека тунел, който щеше да ги отведе до главния терминал. Тръгнаха към подобното на пещера багажно отделение, когато мама каза:

— Нямам багаж.

Отново настъпи неловко мълчание. Самюъл се оглеждаше в табелите, които да ги насочат към многоетажния паркинг.

— Мамо — сестра ми се опита да я заговори още веднъж.

— Не изпълних обещанието си — рече мама, преди Линдзи да продължи.

Очите им се срещнаха и между тях премина огнен лъч и се кълна, че видях тайната за отношенията й с Лен Фенърман като несмлян плъх, издул тялото на змия.

— Ще се върнем горе с ескалатора — каза Самюъл, — после ще стигнем до паркинга през въздушния пасаж.

Самюъл повика Бъкли, който се беше загледал в униформените служители от охраната. Униформите винаги го бяха привличали.

Пътуваха по магистралата, когато Линдзи пак се обади.

— Не разрешават на Бъкли да влезе при татко, защото е още малък.

Мама се обърна назад.

— Ще се опитам да направя нещо — каза тя и се обърна към Бъкли, като за пръв път се опита да се усмихне.

— Майната ти — изрече тихо брат ми, без да вдигне поглед.

Мама замръзна. Колата ускори ход. Изпълнена с омраза и напрежение, подобно на подводно кърваво течение, което им предстоеше да преодолеят.

— Бък — каза мама, спомняйки си навреме по-краткото му име, — няма ли да ме погледнеш?

Той вдигна глава и я прободе с яростен поглед.

Мама се обърна напред. Самюъл, Линдзи и брат ми чуваха риданията й, които напразно се мъчеше да прикрие. Но никакви сълзи не трогнаха Бъкли. Ненавистта се беше трупала в душата му в продължение на дни, седмици и години. И някъде вътре беше четиригодишното момче с оголено сърце. Сърце — камък, сърце — камък.

— На всички ни ще стане по-леко, след като видим мистър Салмън — каза Самюъл и се наведе напред към таблото да включи радиото, защото дори той не можеше да понесе напрежението.

Беше същата болница, в която преди осем години беше дошла посред нощ. На друг етаж, боядисан различно, но нямаше начин да избяга от спомена за това, което беше направила тогава. Притиснатото в нея тяло на Лен, гърбът й, облегнат на гипсовата стена. Всичко в нея искаше да избяга — да отлети обратно в Калифорния, обратно при спокойния си живот сред чужди хора. Да се скрие сред дънерите на дърветата и тропическите цветя, да се спаси сред многобройните непознати растения и тълпи.

Обувките с високи токчета на майка й, които зърна от коридора, я върнаха към действителността. Едно от многото неща, които беше забравила — краката на майка й, сега поотекли, крака на седемдесетгодишна жена, обути в абсурдно неудобни обувки.