Алис Сиболд - Очи от рая

Когато пристигна в Чикаго, където трябваше да чака два часа, тя вече се беше съвзела достатъчно, за да си купи четка за зъби и пакет цигари и да се обади в болницата, като този път поиска да говори с баба Лин.

— Мамо — каза майка ми. — Аз съм в Чикаго, връщам се у дома.

— Абигейл, слава богу. Обаждах се пак в „Крузо“ и ми казаха, че си тръгнала за летището.

— Как е той?

— Пита за теб.

— Децата там ли са?

— Да, Самюъл също. Днес се канех да ти се обадя, за да ти кажа, че той предложи на Линдзи да се оженят.

— Това е чудесно.

— Абигейл?

— Да. — Тя усети, че майка й се колебае, което се случваше рядко.

— Джек непрекъснато вика Сузи.

Мама запали цигара веднага щом излезе от терминала на летище „О’Хара“. Край нея мина група ученици, тръгнали на екскурзия, с леки пътни чанти и музикални инструменти в ръка.

В Чикаго беше задушно и влажно, а газовете от паркираните в две редици коли правеха тежкия въздух още по-неприятен.

Изпуши цигарата си за рекордно кратко време и побърза да запали друга. Едната й ръка беше притисната към гърдите, с другата държеше цигарата. Беше с униформата си от винарната: избелели, но чисти джинси и бледооранжева тениска с джоб с избродиран надпис: Винарна „Крузо“. Лицето й беше загоряло и светлосините й очи изпъкваха още повече. Беше сменила прическата си и сега косата й беше прибрана на опашка отзад на тила. Видях, че край ушите и слепоочията й са се появили сиви кичури.

Времето, което беше прекарала сама, изтичаше като в пясъчен часовник и скоро по силата на закона за гравитацията старите връзки щяха да я изтеглят обратно към миналото. Усещаше как я дърпат — с удвоена сила. Брак. Инфаркт.

Застанала пред терминала, тя посегна към задния джоб на джинсите си, за да извади мъжкия портфейл, който беше започнала да използва, след като постъпи в „Крузо“; така беше по-удобно, отколкото да крие чантата си зад бара. Хвърли фаса си по посока на такситата и се обърна, за да седне на ръба на бетонното сандъче, в което растяха плевели и една посърнала от изпаренията нещастна фиданка.

В портфейла имаше снимки, които разглеждаше всеки ден. Но имаше една, която държеше с гърба навън в отделението за кредитните карти. Беше същата като фотографията, която се намираше в кутията за доказателства в полицията, същата, която Рей беше пъхнал в сборника с индийска поезия на майка си. Училищната ми снимка, публикувана във вестниците и използвана за листовките, които бяха разлепили и пуснали в пощенските кутии.

След осем години, дори и за майка ми, тя беше като разлепен навсякъде рекламен плакат. Беше я виждала толкова често, че се беше превърнала в снимка от надгробен паметник. Вечно червени устни, вечно сини очи.

Извади фотографията, обърна я с лицето нагоре и леко я огъна в дланта си. Съжали, че на нея не се виждат зъбите ми — малки и овални, с леко грапави ръбове, които тя обожаваше, докато растях. Бях й обещала да се усмихна широко за училищната снимка, но се смутих пред фотографа и на лицето ми се изписа само подобие на усмивка със стиснати устни.

По високоговорителите на летището обявиха полета на мама. Тя стана, обърна се и видя тъничкото, борещото се за живот дръвче. Подпря снимката ми на него и бързо мина през автоматично отварящата се врата.

По време на полета до Филаделфия седеше сама в средата на реда с три седалки. Мислеше си кой щеше да се настани до нея, ако пътуваше с децата си. Линдзи от едната й страна. Бъкли от другата. Но въпреки че по дефиниция беше майка, в един момент беше престанала да бъде такава. Не можеше да претендира за това право и привилегия, след като беше пропуснала повече от пет години от живота на децата си. Знаеше, че да бъдеш майка е призвание, мечта за много млади момичета. Моята майка никога не беше мечтала за това и беше наказана по най-страшния, най-жесток начин за това, че не ме е желала.

Наблюдавах я в самолета и изпратих чрез облаците пожелание за нейното избавление. Тялото и натежа от ужаса при мисълта какво я чака, но в тази тежест имаше и известно облекчение. Стюардесата й подаде малка синя възглавничка и мама се унесе в сън.

Кацнаха във Филаделфия и докато самолетът рулираше по пистата, мама си спомни къде се намира и коя година е. Набързо премисли какво да каже, когато види децата си, майка си, Джек. Когато най-после спряха, тя се отказа да мисли и се съсредоточи единствено върху слизането си от самолета.

Едва разпозна собственото си дете, което я чакаше в другия край на рампата. През изминалите години Линдзи беше станала слаба и ъгловата, без грам излишно тегло. Застаналият до сестра ми младеж беше досущ като неин брат близнак. Малко по-висок, малко по-мускулест. Самюъл. Гледаха се толкова напрегнато, че в началото мама дори не забеляза момчето с пухкави бузи, седнало встрани върху подлакътника на един от наредените в редица столове.