Алис Сиболд - Очи от рая

Бъкли беше помъкнал един кашон с дрехи от мазето към кухнята, когато татко слезе долу за кафето си.

— Какво носиш, земеделецо? — попита татко. Сутрин винаги беше в добро настроение.

— Приготвям колчета, за да вържа доматите — отговори брат ми.

— Поникнали ли са вече?

Татко беше бос, облечен в синия си хавлиен халат. Беше си налял кафе от кафеварката, която баба Лин зареждаше всяка сутрин, и отпиваше от чашата си, докато разговаряше със сина си.

— Ходих да ги видя тази сутрин — каза брат ми със светнало лице. — Разперили са листа като отворена длан.

Застанал до плота, татко тъкмо преразказваше разговора им за доматите на баба Лин, когато видя през задния прозорец какво е извадил Бъкли от кашона. Бяха моите дрехи, които някога Линдзи беше прегледала, за да види дали ще може да носи някои от тях. Когато се нанесе в моята стая, баба ги прибра в кашона без много шум, докато татко беше на работа. Сложи малко етикетче с надпис „Не Изхвърляй“ и ги свали в мазето.

Баща ми остави кафето си на плота. Мина през остъклената веранда и продължи нататък, като повика Бъкли.

— Какво има, татко? — Беше разтревожен от тона му.

— Тези дрехи са на Сузи — каза татко спокойно, когато стигна до него.

Бъкли погледна към роклята ми от тъмно каре, която държеше в ръката си.

Татко пристъпи към него, взе роклята и събра останалите дрехи, които Бъкли беше изсипал върху тревата. Обърна се мълчаливо и тръгна задъхан към къщата, притиснал дрехите към гърдите си, а от него сякаш хвърчаха искри.

Само аз видях цветовете. Близо до ушите на Бъкли, по скулите и брадичката му имаше оранжево-червени петна.

— Защо да не ги използвам? — попита той.

Все едно някой удари татко с юмрук в гърба.

— Защо да не ги използвам за връзване на доматите?

Татко се извърна. Видя сина си, застанал сред лехите с влажна, рохкава пръст, от която се подаваха мънички стръкчета.

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

— Трябва да направиш избор. Така не е честно — каза брат ми.

— Бък? — Татко продължаваше да притиска дрехите ми към гърдите си.

Видях, че лицето на Бъкли пламна. Зад него беше живият плет от слънчевожълт златник, избуял двойно по-високо след моята смърт.

— Бащата на Кийша умря, но тя се държи нормално!

— Кийша съученичка ли ти е?

— Да!

Татко замръзна на мястото си. Усещаше росата по глезените и босите си крака, усещаше земята под тях, студена и влажна, предлагаща неизмерими възможности.

— Съжалявам. Кога е станало това?

— Не е там работата, татко! Ти не разбираш. — Бъкли се завъртя на пети и започна да тъпче с крак стръкчетата на доматите.

— Бък, престани! — извика татко.

Брат ми се обърна.

— Нищо не разбираш, татко!

— Извинявай — каза баща ми. — Това са дрехите на Сузи и аз просто… Може би е глупаво, но те са нейни… нещо, което тя е носила.

— Ти взе обувчицата, нали? — попита брат ми. Вече не плачеше.

— Какво?

— Взел си обувчицата. От стаята ми.

— Бъкли, не знам за какво говориш.

— Запазих фигурката от монопола, но сега я няма. Ти си я взел! Държиш се така, като че ли само ти я помниш и страдаш за нея!

— Хайде, изплачи си душата. Какво е станало с бащата на приятелката ти Кийша?

— Остави дрехите.

Татко внимателно ги сложи на земята.

— Не става въпрос за бащата на Кийша.

— А за какво?

Татко беше целият в слух. Спомни си времето след операцията на коляното му, когато излезе от упойката и видя петгодишния си син, седнал до него, който го чакаше да отвори очи, за да му каже „Ку-ку“.

— Тя е мъртва.

— Да, знам. — Болката не си отиваше.

— Но се държиш така, сякаш не го съзнаваш. Бащата на Кийша умря, когато тя беше на шест години и сега почти не се сеща за него.

— Ще си спомни — рече татко.

— А ние какво да правим?

— Кой?

— Ние, татко. Аз и Линдзи. Мама ни напусна, защото не можа да го понесе.

— Успокой се, Бък — каза татко. Опитваше се да се сдържа, доколкото може. Пое дълбоко дъх, въздухът разшири гръдния му кош, после бавно го издиша. Изведнъж чу тъничък вътрешен глас: Пусни ме, пусни ме, пусни ме. — Какво каза?

— Нищо не съм казал.

— Извинявай — каза татко. — Нещо не се чувствам добре. — Краката му бяха ледени от мократа трева. В гърдите му се появи празнота, в която се разлетяха крилати насекоми. Появи се някакво ехо, което кънтеше в ушите му. Пусни ме.

Татко се смъкна на колене. Ръката му изтръпна, както се случва насън. Пробождаха го хиляди иглички. Брат ми се спусна към него.