Алис Сиболд - Очи от рая

— Сузи — рече мъжът, когато приближих и спрях на няколко крачки от него. Той протегна към мен ръце. — Не ме ли помниш?

Видях се отново като малко, шестгодишно момиченце в непозната за мен всекидневна в Илинойс. Стъпих върху краката му както бях направила и тогава.

— Дядо! — възкликнах аз.

Двамата бяхме сами на небето, аз бях лека като перце, както когато бях на шест, а дядо на петдесет и шест години и татко ни беше завел на гости при него. Танцувахме бавно под ритъма на една мелодия, която на земята винаги разплакваше дядо ми.

— Помниш ли? — попита той.

— Самюъл Барбър!

— Адажио за струнни инструменти — каза той.

Но докато плавно танцувахме и се въртяхме без непохватните подскоци, които правехме на земята — внезапно си спомних, че веднъж го бях видяла да плаче на тази музика и го попитах защо.

— Понякога, Сузи, сълзите идват сами, въпреки че са минали дълги години, откакто любимият ти човек си е отишъл. — Дядо ме прегърна, но аз изтичах да си играя с Линдзи в двора на къщата му, който тогава ми се струваше огромен.

Тази нощ не говорихме повече, но танцувахме с часове в безвременната синя светлина. Знаех, че докато танцувам нещо става и на земята, и на небето. Промяна. Ускорение на неравномерното движение, за което бяхме учили по физика. Сеизмично невъзможно разцепване и разделяне на времето и пространството. Притиснах се към гърдите на дядо и усетих миризмата на стар човек, подобна на миризмата на баща ми, но примесена с нафталин и мирис на земна кръв и мирис на небе. На фортунела, на първокласен тютюн.

Когато музиката спря, сякаш от началото на танца ни беше минала цяла вечност. Дядо ми отстъпи назад и светлината зад гърба му стана жълта.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Не се безпокой, скъпа. Съвсем наблизо.

Той се обърна и си тръгна, изчезвайки бързо сред сенки и прах. В безкрайността.

Онази сутрин мама пристигна във винарната „Крузо“ и намери една бележка, написана неграмотно от пазача. Думата „спешно“ в нея беше достатъчно красноречива и тя пропусна сутрешния си ритуал. Вместо да изпие кафето си с поглед, зареян към безкрайните редове лози, тя отвори залата за дегустации и без да включва осветлението, напипа телефона зад бара. Позвъни на номера в Пенсилвания, но никой не отговори.

Тогава се обади на телефонистката и помоли да я свържат с дома на д-р Акил Сингх.

— Да — обади се Руана. — Преди няколко часа с Рей видяхме пред вас да спира линейка. Според мен всички са в болницата.

— За кого е била линейката?

— Може би за майка ви?

Но мама знаеше, че не е така, защото именно майка й се беше обадила и беше оставила съобщението. Оставаха децата или Джек. Благодари на Руана и затвори. Измъкна тежкия червен телефон изпод барплота и разпиля затиснатата с него купчина листовки, които раздаваха на клиентите — „Лимоненожълто = Младо шардоне; Светложълто = Совиньон блан“. Откакто започна работа тук, обикновено идваше рано и сега беше благодарна за това. Единственото, което й дойде наум, бяха имената на болниците и тя започна да звъни на онези от тях, в които беше водила децата, когато внезапно вдигнат температура или си счупят някоя кост при падане. Най-после от болницата, където някога бях закарала Бъкли, й казаха: „В спешното отделение е приет пациент на име Джек Салмън, който е още е там.“

— Можете ли да ми кажете какво му е?

— Каква е връзката ви с мистър Салмън?

Тя изрече думите, които не беше произнасяла с години:

— Аз съм съпругата му.

— Получил е инфаркт.

Мама затвори телефона и седна на настилката от каучук и корк, с която беше покрит подът зад бара. Остана там, докато не пристигна началникът на смяната, и повтаряше на себе си непривичните думи: съпруг, инфаркт.

Дойде на себе си в камиона на чистача, тих и кротък човечец, който почти не излизаше от винарната, но сега караше бързо към международното летище на Сан Франциско.

Купи си билет и се качи на самолета, с който щеше да лети до Чикаго. Оттам щеше да се прехвърли на друг самолет до Филаделфия. Машината набра височина и се гмурна в облаците. Майка ми се вслушваше в далечните звукови сигнали, които подсказваха на екипажа какво да прави и за какво да се подготви. Чу дрънченето на минаващата по пътеката количка с напитки, но вместо спътниците си мама виждаше каменната арка, която водеше към помещението с празните бъчви. Представяше си, че вместо работниците, които често намираха там спасение от слънцето, вътре седи баща ми и протяга към нея порцелановата чаша със счупена дръжка.