Алис Сиболд - Очи от рая

Но когато влезе в стаята, всички други — синът й, дъщеря й, майка й — отстъпиха на заден план.

Клепачите на татко тежаха, но той отвори очи, когато тя влезе. Към китката и рамото му бяха прикрепени тръбички и жици. Изглеждаше толкова уязвим, отпуснал немощно глава върху малката квадратна възглавница.

Тя взе ръката му и безмълвно се разплака, без да се опитва да сдържи сълзите си.

— Здравейте, очи океани — каза той.

Тя само кимна с глава. Този съсипан, съкрушен човек — нейният съпруг.

— Момичето ми — каза той, дишайки тежко.

— Джек.

— Виж докъде стигнах, за да те върна у дома.

— Струваше ли си? — попита тя с тъжна усмивка.

— Ще видим — отвърна той.

Да ги видя отново двамата заедно беше крехката ми надежда, за която не смеех да вярвам, че ще се сбъдне.

Татко се вглеждаше в искрящите пъстри петънца в очите на мама и се държеше за тях, за да остане на повърхността. За него те бяха като отломки на кораб, който се е блъснал в огромна подводна скала и е потънал. От огромния съд бяха останали само трески и миражи. Опита се да протегне ръка и да я погали по бузата, но не му стигнаха сили. Тя се наведе и допря буза до дланта му.

Баба умееше да стъпва тихо въпреки токчетата си. Излезе от стаята на пръсти. Продължи към чакалнята с нормалната си походка и по пътя срещна една сестра, която носеше бележка за Джек Салмън, стая 582. Не познаваше човека, който я беше изпратил, но беше чувала името му. „Лен Фенърман ще ви посети скоро. Пожелава ви бързо оздравяване.“ Баба сгъна акуратно бележката. Видя Линдзи и Бъкли, които се бяха присъединили към Самюъл в чакалнята, отвори чантата си и я пъхна между пудриерата и гребена си.

Канеше се да завали, когато късно вечерта мистър Харви стигна до покритата с ламарина колиба в Кънетикът. Няколко години преди това в нея беше убил една млада келнерка, а после си беше купил нови панталони с парите от бакшишите, намерени в джоба на престилката и. Мислеше си, че след толкова време гниенето би трябвало да е престанало и наистина, когато се приближи към мястото, не усети никаква неприятна миризма. Но вратата на колибата беше отворена и се виждаше, че вътре някой беше копал. Той пое дъх и предпазливо се приближи.

Заспа до празния гроб.

По някое време, като контрапункт на списъка с мъртъвците, започнах да водя и списък на живите. Забелязах, че Лен Фенърман прави същото. Когато не беше на работа, той си отбелязваше младите момичета и стариците, както и всяка втора жена в спектъра между тези две възрасти, и ги нареждаше сред нещата, които му даваха сили да живее. Например онова момиче в мола с дълги, бели крака и окъсяла рокля, което изглеждаше болезнено беззащитно, трогна душата както на Лен, така и моята. Възрастни жени с треперещи крака и ръце, придвижващи се с проходилки, които упорстваха да боядисват косите си в неестествени нюанси на цветовете, които са използвали в своята младост. Самотни майки на средна възраст, които бързат да напазаруват в магазините за хранителни стоки, а в това време децата им придърпват от рафтовете пакетчета с бонбони. Добавях ги към списъка си. Живи жени, жени, които дишат. Понякога виждах и такива, които някой бе наранил — жени, пребивани от съпрузите си, изнасилени от непознати, момичета, изнасилени от бащите си. Толкова ми се искаше да се намеся и да направя нещо за тях.

Лен се сблъскваше непрестанно с жени, на които беше причинено страдание. Не само в участъка, където такива жени идваха почти всеки ден. Усещаше страданието им отдалеч. Например на онази жена в магазина за рибарски принадлежности, която нямаше синини по лицето, но се свиваше като бито куче и шепнете извинително. Момичето, което виждаше край шосето всеки път, когато пътуваше към северната част на щата, за да гостува на сестра си. Година след година тялото и измършавяваше все повече, бузите й хлътваха все по-дълбоко и на бледото й лице изпъкваха само препълнените й с мъка безнадеждни очи. Безпокоеше се, когато я нямаше там. Щом я видеше, той се чувстваше угнетен, но едновременно с това чувстваше прилив на сила.

От доста време нямаше почти никакво ново развитие по моя случай, но през последните месеци към досието ми бяха прибавени някои нови факти: името на друга възможна жертва, Софи Чикети, името на сина й, и едно фалшиво име, което Джордж Харни беше използвал. Появи се и нещо, което беше задържал — висулката с емблемата на Пенсилвания от гривната ми. Лен ровеше в кутията с веществени доказателства и пръстите му отново напипаха инициалите ми. На амулета вече беше правена експертиза, но като се изключи мястото, на което беше намерен, по него не бяха открити никакви улики.