Алис Сиболд - Очи от рая

Камъчета, кости,

сняг и скреж;

семе, бобче, таралеж.

Пътечки, вейки и много целувки,

Сузи тъгува за нежни милувки!

Към два часа през нощта заваля. Дъждът се лееше върху болницата, върху нашия дом, валеше и горе в моето небе. По ламаринения покрив на колибата, където спеше мистър Харви, също трополеше дъжд. Капките удряха по ламарината над главата му като миниатюрни чукчета и той сънуваше. В съня си виждаше не момичето, чиито останки бяха изкопани и подложени на експертиза, а Линдзи Салмън — 5! 5! 5! — която се измъква през живия плет от бъзови храсти. Сънуваше този сън винаги когато се чувстваше изложен на опасност. Тя, с футболната си фланелка, го бе изкарала от руслото на живота му.

Беше към четири часа, когато видях, че баща ми отваря очи, усетил топлия дъх на мама върху бузата си, преди да разбере, че е заспала до него. И на двама ни се искаше да я прегърне, но беше още много слаб. Имаше и друг начин и той реши да го използва. Ще и каже всичко, което беше почувствал след моята смърт — всичко, за което мислеше толкова често и за което никой не знаеше нищо, освен мен.

Но не му се искаше да я буди. Болницата беше притихнала, като се изключи дъждът. Имаше чувството, че тъмнината и влагата сякаш го преследват. Спомни си как Линдзи и Самюъл стояха на прага мокри до кости, но усмихнати, и как бяха тичали през целия път до дома, за да не се тревожи. Често се хващаше, че си повтаря наум: Стегни се. Линдзи. Линдзи. Линдзи. Бъкли. Бъкли. Бъкли.

Осветените от външните лампи кръгове дъждовна вода на паркинга му напомниха за филмите, които беше гледал като дете. Холивудски дъжд. Затвори очи, усещайки успокояващия дъх на мама върху бузата си, и се заслуша в лекото барабанене на дъждовните капки върху металния перваз на прозорците, после чу тихото чуруликане на птички, но те се бяха скрили някъде. При мисълта, че може би отвън до прозореца му има гнездо с малки птичета, събудили се сами в дъжда, защото майка им е отлетяла нанякъде, му се прииска да ги спаси. Почувства пръстите на мама, отпуснати в съня й. Тя беше тук, но този път въпреки всичко той щеше да я остави да бъде такава, каквато е.

Именно тогава се вмъкнах в стаята при родителите си. Бях до тях, сякаш съм жива, нещо, което не ми се беше случвало досега. Преди само витаех над тях, никога не бях редом с тях.

Смалих се в тъмнината, не знаех дали ще забележат присъствието ми. Осем години и половина оставях татко без наблюдение по няколко часа всеки ден, както правех с мама или с Рут и Рей, брат ми и сестра ми и, разбира се, мистър Харви, но баща ми, както се убедих сега, не ме оставяше дори за минута. Предаността му към мен ми показваше отново и отново колко бях обичана на земята. В уютната светлина на татковата любов аз си останах Сузи Галмън — момиче, на което целият живот предстои.

— Бях сигурен, че ще те чуя, ако е много тихо — прошепна той. — Че ако затая дъх, ти може би ще се върнеш.

— Джек? — повика го мама, събуждайки се. — Трябва да съм заспала.

— Прекрасно е, че се върна.

Мама го погледна. И всичко изчезна.

— Как успяваш да се справяш? — попита тя.

— Нямам друг избор, Аби. Какво друго ми остава.

— Замини, започни отначало.

— На теб помогна ли ти?

Тя не отговори. Протегнах ръка и изчезнах.

— Ела и легни до мен — каза татко. — Имаме малко време, преди церберите да дойдат и да те изритат оттук.

Тя не помръдна.

— Бяха любезни с мен — каза тя. — Сестра Елиът ми помогна да сложим цветята във вода, докато спеше.

Той се огледа и видя букетите.

— Нарциси — каза той.

— Любимите цветя на Сузи.

Лицето на татко светна в усмивка.

— Виждаш ли, ето как става. Живееш въпреки случилото се, просто й поднасяш цветя.

— Толкова е тежко — каза мама.

— Да, тежко е.

Легнала на една страна, на майка ми й беше малко трудно да се задържи на ръба на леглото, но успяха да се справят. Лежаха, обърнати един срещу друг, за да могат да се гледат в очите.

— Как мина срещата ти с Линдзи и Бъкли? — попита татко.

— Беше ми адски трудно.

Замълчаха за миг и той стисна ръката й.

— Променила си се.

— Имаш предвид, че съм остаряла.

Гледах го как протяга ръка и приглажда кичур от косата на мама зад ухото й.

— Докато те нямаше, отново се влюбих в теб — каза той.

Осъзнах колко много искам да бъда на мястото на мама. Любовта му към нея не беше навик, останал от миналото, не беше любов към нещо неизменно. Беше любов към мама заради всичко — заради това, че е съкрушена, че бяга, че е тук точно в този момент преди изгрева на слънцето и появата на болничния персонал. Обичаше я, защото можеше да докосне косите й с пръсти и да се потопи без страх в дълбините на нейните очи океани.