Алис Сиболд - Очи от рая

Рут протегна ръката си през прозореца, за да почувства утринния въздух, който беше влажен след падналия дъжд. Макар че Рей беше обвинен за изчезването ми, не се сърдеше на ченгетата, те просто си вършеха работата. Но Джо Елис никога не можа да се освободи от обвиненията, че е убиец на котки и кучета, чийто палач в действителност беше мистър Харви. Той обикаляше наоколо, странеше от съседите си и много искаше да намери утеха поне в обичта на някоя котка или куче. Според мен най-тъжното беше, че животните подушваха сломения му дух — един чисто човешки недостатък — и бягаха от него.

На Шосе 30, близо до бариерата при Ийлз Род, към която се приближаваха Рей и Рут, видях Лен Фенърман да излиза от един апартамент над бръснарницата на Джо. Запъти се към колата си с полупразна ученическа раница в ръка — подарък от младата собственичка на апартамента. Беше го поканила на кафе. Запознаха се в участъка, където тя караше стажа си по криминалистика като студентка в „Уест Честър Колидж“. Някои от нещата в раницата детективът щеше да покаже на баща ми, но други не бяха за очите на никой родител. Сред тях имаше снимки на местата, където бяха намерили заровени детски трупове, но при тях и двете лакетни кости си бяха на мястото.

Беше се обадил в болницата и сестрата му каза, че при мистър Салмън са съпругата и семейството му. Когато спря колата си на паркинга пред болницата, чувството за вина, което го измъчваше, стана още по-силно. Поседя няколко минути в колата, напечен от жаркото слънце, което грееше през предното стъкло.

Личеше си, че Лен обмисля с какви думи да предаде това, което трябваше да каже. Предполагаше, че след почти седем години и все по-редките му контакти с родителите ми от 1975 г. насам единственото, на което те можеха да се надяват, е да се намери трупът ми или мистър Харви да бъде заловен. А той можеше да им даде само моя амулет.

Взе раницата и заключи колата. Мина покрай момичето, което продаваше нарциси до входа на болницата. Знаеше номера на стаята на баща ми, затова след като се качи на петия етаж, не спря при сестринския пост, а продължи по коридора. Почука на полуотворената врата на татковата стая и влезе.

Майка ми беше с гръб към него. Когато се обърна, все едно някой го удари в гърдите. Тя държеше ръката на баща ми и аз внезапно се почувствах ужасно самотна.

В началото мама потрепери, когато погледите им се срещнаха, но реши, че е най-лесно да се държи непринудено.

— Дали е на хубаво, че си тук? — опита се да се пошегува тя.

— Лен — каза татко. — Аби, помогни ми да седна.

— Как сте, мистър Салмън? — попита Лен.

Мама натисна бутона, за да повдигне горната част на леглото.

— Наричайте ме просто Джек — настоя татко.

— За съжаление нямам кой знае какви новини — рече Лен. — Все още не сме го заловили.

Татко видимо оклюма.

Мама оправи дунапренените възглавници зад гърба и главата на баща ми.

— Защо тогава си тук?

— Намерихме нещо, което е било на Сузи — отвърна Лен.

Беше изрекъл почти същото изречение, когато дойде у дома да донесе шапката ми със звънчета. Думите му прозвучаха в главата на мама като далечно ехо.

Предишната нощ, докато тя наблюдаваше татко как спи, а после той се събуди и видя главата й до неговата на възглавницата, и двамата се опитваха да изтрият от паметта си онази първа нощ със сняг, градушка и дъжд, когато се бяха вкопчили един в друг и не смееха да изразят на глас най-голямата си надежда. Предишната нощ татко най-после го каза: „Тя вече няма да се върне.“ Ясна и проста истина, която всички, които ме познаваха, вече бяха приели. Но той имаше нужда да го каже на глас и тя имаше нужда да го чуе от него.

— Намерихме един амулет от гривната й — каза Лен. — Емблемата на Пенсилвания с нейните инициали.

— Аз й го купих — рече татко. — От станцията на метрото при Тринайсета улица, когато веднъж ходих до града. Имаше будка и един човек с предпазни очила гравира инициалите й безплатно. Купих един амулет и за Линдзи. Помниш ли, Абигейл?

— Помня — отвърна мама.

— Намерихме го при един труп, заровен в Кънетикът.

Родителите ми застинаха за момент — като животинчета, попаднали под леда, които с широко отворени очи молят някой, минаващ отгоре, да ги освободи.

— Не беше трупът на Сузи — каза Лен, като побърза да запълни паузата. — Но това означава, че Харви е свързан с други убийства. В Делауеър и Кънетикът. Намерихме амулета на Сузи в околностите на Хартфод.

Татко и мама гледаха Лен, докато той се бореше със заялия цип на раницата си. Мама приглади косата на татко назад и се опита да улови погледа му. Но той мислеше единствено за това, че случаят по всяка вероятност ще бъде възобновен. А мама, която тъкмо беше усетила по-твърда почва под краката си, трябваше да прикрие факта, че не иска всичко да започне отначало. Името на Джордж Харви сякаш я лиши от способността да говори. Никога не знаеше какво да каже за него. Да свърже живота си с неговото залавяне и наказание, беше равносилно да живее с врага си, а за нея беше много по-важно да се научи да живее на този свят без мен.