Алис Сиболд - Очи от рая

Баба Лин беше в мола и се опитваше да намери прости и елегантни дрехи, които се надяваше да убеди майка ми да носи. С пръсти, добили сръчност от дългогодишната практика, тя измъкна тъмносиня рокля от редицата с черни тоалети. Видях, че жената до нея посяга към дрехата, позеленяла от завист.

В болницата мама четеше на глас на баща ми „Ивнинг Бюлетин“ от предния ден. Той наблюдаваше устните й, но едва ли я чуваше. Искаше му се да я целуне.

Виждах и Линдзи.

А също и мистър Харви, който сви към квартала ни посред бял ден, без да го е грижа дали ще го видят, разчитайки на незабележимата си външност — незабележима дори тук, където всички се бяха заклели, че няма да го забравят, където винаги го бяха смятали за странен и бяха убедени, че починалата му съпруга, която наричаше с различни имена, е една от жертвите му.

Линдзи беше сама вкъщи.

Мистър Харви мина покрай къщата на Нейт. В това време майка му почистваше една леха с формата на бъбрек от увехналите цветове и вдигна глава да погледне непознатата, скърпена от разни части кола. Реши, че това вероятно е приятел от колежа на някое от по-големите деца в квартала, прибрали се за лятната ваканция у дома. Не видя, че зад волана е мистър Харви. Той зави по пътя, който водеше към улицата, на която живееше, преди да замине. Холидей заскимтя в краката ми, както правеше, когато го водехме при ветеринаря.

Руана Сингх беше с гръб към пътя. Видях я през прозореца на трапезарията, където подреждаше по азбучен ред купчините нови книги и ги поставяше на добре поддържаните лавици. Навън имаше деца, люлееха се на люлките, подскачаха, гонеха се с водни пистолети. Квартал, пълен с потенциални жертви.

Мина покрай общинската градинка, срещу която живееха Гилбъртови. Те и двамата си бяха у дома, мистър Гилбърт беше тежко болен. Видя старата си къща, но тя вече не беше зелена, макар че за мен и семейството ми винаги щеше да си остане „зелената къща“. Новите собственици я бяха боядисали в пастелен светлолилав цвят и бяха направили басейн, а встрани от къщата, близо до прозореца на мазето, имаше беседка от секвоя, цялата обрасла в бръшлян и пълна с детски играчки. Лехите отпред бяха павирани, за да се разшири алеята за автомобили, предната веранда беше остъклена с устойчиви на замръзване стъкла, зад които се виждаше нещо като кабинет. Чу смеха на момичетата в задния двор, а от предната врата излезе една жена с градинарски ножици в ръка и шапка за слънце. Тя погледна към човека в оранжевата кола и изпита неприятно чувство в стомаха. Рязко се обърна и влезе обратно в къщата, надничайки към него иззад завесите на прозорците. Чакаше го да си тръгне.

Той продължи нататък и подмина няколко къщи.

Ето я и нея, моята скъпоценна сестра. Видя я на втория етаж през прозореца. Косата й беше подстригана съвсем късо и беше отслабнала през тези години, но беше тя, седеше на чертожната маса, която използваше за бюро, и четеше книга по психология.

Точно тогава ги видях на пътя.

Докато той гледаше към прозорците на старата ми къща и се питаше къде ли са останалите членове на семейството ми и дали татко още куца, видях последните сенки на животните и жените, убити от мистър Харви, да напускат къщата му. Движеха се вкупом. Той наблюдаваше сестра ми и си мислеше за чаршафите, с които беше покрил брачната си шатра. В онзи ден, изричайки името ми, беше погледнал баща ми право в очите. Кучето — онова, което лаеше винаги когато минаваше край дома му сигурно вече беше умряло.

Линдзи се раздвижи зад прозореца и аз го наблюдавах как я гледа. Тя стана, обърна се и отиде до една висока библиотека. Протегна ръка и свали друга книга. Върна се при масата и той задържа поглед върху лицето й, но внезапно в огледалото му за обратно виждане се появи черно-бяла полицейска кола.

Знаеше, че не може да избяга. Седеше в колата си и се опита за последен път да си сложи маската, с която се представяше пред властите от десетилетия насам — маската на порядъчен и любезен човек, когото могат да съжаляват или презират, но не и да обвинят. Когато полицаят спря до него, жените се вмъкнаха през прозорците, а котките се увиха около глезените му.

— Пътя ли объркахте? — попита го младият полицай, приближавайки се до оранжевата кола.

— Някога живеех тук — отвърна мистър Харви. Аз се разтреперих. Беше предпочел да каже истината.

— Обадиха ни се да ни кажат, че наоколо е забелязана подозрителна кола.

— Виждам, че в старата царевична нива се строи — каза мистър Харви. Имах чувството, че всеки момент частите на тялото ми, които беше отнесъл, могат да се изсипят в колата му.