Алис Сиболд - Очи от рая

— Къде искаш да отидем? — попита Рей.

Въпросът предполагаше безброй възможности. Знаех, че не искам да преследвам мистър Харви. Поглеждайки Рей, разбрах защо съм тук. Да взема късче от един непознат за мене рай.

— В автосервиза на Хал Хеклър — заявих твърдо аз.

— Какво?

— Попита ме и аз ти отговорих.

— Рут?

— Да?

— Мога ли пак да те целуна?

— Да — отвърнах аз и се изчервих.

Докато двигателят загряваше, той се наведе към мен и устните ни отново се сляха. За миг видях Рут, даваща наставления на група старци с барети и черни пуловери. Те държаха във вдигнатите си ръце светещи запалки и ритмично скандираха името й.

Рей се облегна назад и ме погледна.

— Какво има? — попита ме той.

— Когато ме целуваш, сякаш съм на небето.

— И как е там?

— Различно за всеки.

— Разкажи ми по-подробно — каза усмихнат той. — Дай ми факти.

— Люби ме — отговорих му аз — и ще ти разкажа.

— Коя си ти? — попита Рей, но разбрах, че все още не съзнава какво пита.

— Двигателят загря — казах аз.

Ръката му хвана лъскавия хромиран лост на волана и потеглихме — нищо особено — просто момче и момиче на разходка. Когато направихме обратен завой, парченцата слюда в старата, покрита с кръпки настилка на пътя заблестяха на слънцето.

Стигнахме до края на Флат Роуд и аз му показах черния път от другата страна на бариерата при Ийлз Род, който щеше да ни отведе там, където можехме да прекосим железопътната линия.

— Скоро тук всичко ще се промени — каза Рей и сви рязко от чакъла към черния път.

Железопътната линия свързваше Харисбърг с Филаделфия и по цялото й протежение разрушаваха къщите, старите семейства заминаваха, а на тяхно място идваха индустриалците.

— Ще останеш ли тук, като се дипломираш?

— Тук никой не остава — отвърна той. — Знаеш го.

Бях опиянена от тази свобода на избора, от идеята, че ако бях останала на земята, можех да напусна това място и да отида някъде другаде, да отида, където поискам. Тогава се зачудих дали на небето е същото като на земята? Дали не ми е липсвало желание да пътувам и да опозная света, което се появява, когато се почувстваш свободен?

Стигнахме до едно малко разчистено място парче земя пред автосервиза на Хал. Рей спря колата.

— Защо тук? — попита той.

— Забрави ли? Нали разузнаваме.

Поведох го към задната част на сервиза и се протегнах нагоре да напипам ключа, оставен над вратата.

— Откъде знаеш, че е там?

— Виждала съм хиляди хора да крият ключовете си. Не е необходимо да си гений, за да се сетиш.

Вътре всичко беше, както го помнех, във въздуха се усещаше тежката миризма на смазка.

— Мисля, че трябва да си взема душ — казах аз. — Настанявай се.

Минах покрай леглото и щракнах превключвателя на шнура — светнаха всички малки бели лампички над леглото на Хал, единствената светлина, освен прашния лъч, който проникваше от малкия прозорец на задната стена.

— Къде отиваш? — попита Рей. — Откъде знаеш за това място? — В гласа му усетих внезапно безпокойство.

— Дай ми малко време, Рей — казах аз. — Ще ти обясня.

Влязох в малката баня, но оставих вратата открехната. Свалих дрехите на Рут и изчаках да потече топлата вода. Надявах се, че Рут ме вижда, че вижда тялото си така, както го виждах аз: прекрасно и живо.

В банята беше влажно и миришеше на мухъл. Старата вана с подобни на лапи крачета беше цялата в петна, защото години наред в нея изливаха какво ли не, само не и вода. Стъпих вътре и застанах под душа. Завъртях докрай крана за топлата вода, но пак ми беше студено. Извиках Рей.

— Виждам те през завесата, прозрачна е — каза той и извърна очи.

— Е, и какво — рекох аз. — Това ми харесва. Съблечи се и ела при мен.

— Сузи — каза той. — Знаеш, че не съм такъв.

Сърцето ми спря да бие.

— Какво каза? — попитах аз. Загледах го в очите през белия найлон, който Хал използваше за завеса — тъмна фигура със стотици светли точици около нея.

— Казах, че не съм такъв.

— Нарече ме Сузи.

Настъпи мълчание, след това той дръпна завесата, като се стараеше да ме гледа само в лицето.

— Сузи?

— Ела при мен — казах аз и очите ми се напълниха със сълзи. Моля те, ела при мен.

Затворих очи и зачаках. Пъхнах главата си под душа и лицето, шията, гърдите, коремът ми пламнаха от горещите струи. Чух, че Рей се раздвижи, чух как катарамата на колана му издрънча на цимента, а от джобовете му се изсипаха дребни монети.

Имах предчувствие, което ми беше познато от детските години. Лежах на задната седалка със затворени очи, докато пътувахме с родителите ми в колата, уверена, че щом спрем пред къщи, те ще ме вдигнат и ще ме отнесат вътре на ръце. Предчувствие родено от доверието.