Алис Сиболд - Очи от рая

Рей дръпна завесата. Обърнах се с лице към него и отворих очи. Усетих сладостен трепет в слабините си.

— Всичко е наред — казах аз.

Той предпазливо стъпи във ваната. В началото не ме докосна, после бавно прокара пръсти по един белег на хълбока ми. Заедно наблюдавахме как пръстът му се движи надолу по ръбчетата на заздравялата рана.

— Инцидентът с Рут на волейболното игрище през 1975 година — обясних аз и отново потреперих.

— Ти не си Рут — каза той с лице, на което беше изписано учудване.

Взех ръката, която беше стигнала до края на белега и я поставих под лявата си гръд.

— Наблюдавам и двама ви от години — казах аз. — Искам да правиш любов с мен.

Отвори уста, искаше да каже нещо, но думите, които се въртяха на езика му, бяха толкова странни, не че не ги изговори на глас. Погали с палец зърното ми и аз притеглих главата му към себе си. Целунахме се. Водата течеше между телата ни и намокри редките косъмчета по гърдите и корема му. Целунах го, защото исках да видя Рут, исках да видя и Холи и исках да разбера дали те ме виждат. Под душа можех да плача и Рей ловеше с уста сълзите ми, недоумявайки какво ги беше породило.

Докосвах и задържах ръката си до всяка част от тялото му. Обхванах лакътя му с дланта си. Прокарах пръсти през къдравите косми по слабините му. Държах онази част от тялото му, която мистър Харви насила беше вкарал в мен. Наум си казах думата нежен и после думата мъж.

— Рей?

— Не знам как да те наричам.

— Сузи.

Сложих пръсти на устните му, за да не задава повече въпроси.

— Помниш ли бележката, която ми написа? Помниш ли как се нарече Мавър?

За момент и двамата застанахме неподвижни. Гледах капчиците вода, които се стичаха от раменете му.

Без да продума повече, той ме повдигна и аз обвих бедрата му с краката си. Той излезе изпод душа, за да се подпре на ръба на ваната. Когато влезе в мен, хванах лицето му с ръце и впих устни в неговите.

След цяла минута той се отдръпна.

— Кажи ми как е там.

— Понякога прилича на нашето гимназиално училище — отговорих му аз, останала без дъх. — Аз така и не стигнах до него, но в моето небе мога да паля огньове в клас, да тичам по коридорите и да крещя колкото си искам. Но невинаги е така. Понякога прилича на Нова Скотия, на Танжер или Тибет. Прилича на всяко място, за което някога си мечтал.

— Рут там ли е?

— Рут сега води разговори там, но ще се върне.

— Ти сега там ли си?

— Не, сега съм тук — отвърнах аз.

— Но скоро ще си тръгнеш.

Не исках да го лъжа.

— Да, така е, Рей — казах аз и наведох глава.

После правихме любов. Любихме се под душа и в леглото под светлината на лампичките, имитиращи звезди в мрака. Докато той си почиваше, аз го целувах по гърба и благославях всеки мускул, всяка бенка и петънце.

— Не си тръгвай — каза той, а очите му, искрящи като скъпоценни камъни, се затвориха и долових лекото дишане на съня.

— Името ми е Сузи — прошепнах аз. — Фамилно име Салмън като рибата.

Опрях глава на гърдите му и заспах до него.

Когато отворих очи, прозорецът срещу нас беше тъмночервен и усещах, че не ни остава много време. Навън светът, който бях наблюдавала толкова дълго, живееше и дишаше на същата земя, на която бях и аз. Но знаех, че никога няма да се върна тук отново. Бях използвала отпуснатото ми време за любов — любов, пред която бях безсилна. Такова безсилие не бях почувствала дори пред лицето на смъртта — безсилието на живота, необяснимата божествена човешка слабост. Да се движиш слепешком, да опипваш ъглите с пръсти и да отвориш обятията си за светлината — без всичко това никога няма да откриеш неизвестното.

Тялото на Рут губеше сили. Подпрях се на едната си ръка и гледах как спи Рей. Знаех, че скоро ще трябва да си тръгна.

Когато малко по-късно очите му се отвориха, проследих с пръсти контурите на лицето му.

— Случва ли ти се да мислиш за мъртвите, Рей?

Той примига и ме погледна.

— Уча медицина.

— Нямам предвид трупове, болести и разрушени органи, а това, за което говори Рут. Имам предвид нас.

— Понякога — каза той. — Винаги съм се чудил.

— Знаеш ли, ние сме тук — казах аз. — През цялото време. Можеш да ни говориш, да мислиш за нас. Човек не трябва да тъгува или да се плаши от нас.

— Мога ли пак да те докосна? — той отметна завивките, за да седне.

И тогава видях нещо в края на леглото на Хал. Беше като облак и стоеше неподвижно. Опитах се да си внуша, че е игра на светлината, стълб прашинки, уловени в лъчите на залязващото слънце. Но когато Рей протегна ръце да ме погали, не усетих нищо.